— Оставете на мен — каза той и се изправи. Взе тигана от ръцете на жена си и се зае да го почиства. Брук не използваше тефлонови съдове — предпочиташе железни или медни — които според него водеха само до допълнително чистене.
Но за сметка на това беше невероятна готвачка. Можеше да превърне дванадесет моркова и малко телешко в манна небесна, както беше направила днес.
Докато търкаше тигана, той не забеляза лицето, появило се за кратко на прозореца, черните, сякаш огледални очи. Зловещи очи. Никой не го видя.
8.
6 декември
В дълбините на човека
Генерал Ал Норт се събуди и установи, че главата му е извита назад и нещо е натикано в гърлото му. Не можеше да си поеме дъх.
Инстинктите го караха да закрещи, но го давеше нещо с кисел вкус, студено и най-вероятно метално. Очите му се фокусираха върху единственото, което можеше да види — нещо бяло. Загледа се, опитвайки се да разбере какво е, и видя, че то потрепва леко, сякаш движено от течение. Осъзна, че е бял чаршаф — неговият чаршаф бе опънат над лицето му.
Всеки мускул в тялото му се сви и стегна, имаше чувството, че ще се пръсне. Белите му дробове загоряха, усети липсата на кислород и започна да се дави, а нещото в гърлото му се усукваше отново и отново.
Стана тъмно. Нямаше предупреждение, нито премигване на светлини. Просто стана тъмно. Ал не знаеше дали е ослепял, или светлините са били угасени.
После блесна червено огънче. Подуши тютюнев дим.
— Кой си ти? — опита се да попита, но се получи само жалко нечленоразделно ломотене.
Нещо се отърка в голото му тяло, първо по лицето, врата и гърдите, после по раменете, ръцете, краката, гениталиите. Леко гъделичкане, като от пръстите на палава жена. Сетне се появи най-невероятното усещане — дълбоко и прекрасно облекчение: твърдото пулсиращо нещо беше измъкнато от гърлото му. Въздухът нахлу в дробовете му, а после се появи звук — висок и пронизителен, — който спря, щом Ал затвори уста и прекъсна писъка. Беше генерал от военновъздушните сили на Съединените щати все пак.
Усети жилене по хиляди места на тялото си. Усещането бързо се задълбочи и по кожата му пробяга леко парене. Той изръмжа, искаше някак да пропъди насилническите пръсти, но не можеше.
Гласове шептяха на незнаен език, странен нежен език с известна мелодичност, пълен с ромонливи и странни подсвирвания, смесени с грозни гърлени звуци. Беше сложен, изпълнен с нюанси, вибриращ от емоции, нечовешки.
Появи се лице, което се втренчи в него. Лице, покрито с грим. Беше жена, но очите — златисти, странно металически — се взираха с празната ярост на влечуго. Неумолими. Ал реши, че това е маска. Да, от пластмаса. Или не, беше еластична, беше жива, но пак имаше нещо, напомнящо на влечуго — проблясваща гладкост, която подсказваше, че е съставена не от кожа, а от люспи, при това много нежни. Очите започнаха да се стрелкат насам-натам, като бледите очи на албинос. Бяха сякаш метални. Отвратителни.
Фигурата ту се появяваше, ту изчезваше, черната ѝ къдрава коса подскачаше на плавни красиви извивки. Да, беше жена, с фризирана коса.
Не искаше да умре така, в неразбиране и агония, като някакво лабораторно животно, подложено на вивисекция за експеримент, който никога няма да проумее.
Опита се да заговори, но успя само да издиша. Усети нещо да се притиска към главата му. Шипове. Изглежда се забиваха в черепа му. Златистите очи потрепнаха, гласовете се усилиха и речта стана по-бърза. После усети нещо да навлиза в ректума му, по-скоро пропълзяваше навътре.
Жената каза нещо.
— Уалутота.
Повтори го отново, по-силно. Говореше на него.
— Аз не…
Нещото отново беше натикано обратно в устата му, в гърлото му. Усети го в стомаха си, как се среща с другото, минало през дебелото му черво, и се чу цвъртящ звук, вкус като от изгорен бекон и от устата му излезе пушек. Не болеше, но той реши, че го убиват, и се опита да се съпротивлява, помъчи се да стане, някак да се отскубне от едно от нещата, които се намираха в него.
Чу се смях. Висок и бърз.
А после се появи и нещо друго — да, планове. Видя планове. Сега те се избистриха: страници и страници с доклади, имейли, заповеди. Източват ги от мен, реши той. Виждаше всеки доклад, който беше чел през последните години, всеки план, който беше проучвал, всяка заповед, която беше одобрил.
Реши, че търсят нещо в ума му, но не можеше да проследи метода на търсенето. Беше отговарял за доста строежи през кариерата си, повечето несвързани с военните тайни, но скоро се появиха и спомените му за работата в планината Шайен, а това бяха секретни дела.