Събуди го задушаващата жега. Бе плувнал в пот, изтръгнат от смъртта, от дълбокия сън, от който сякаш нямаше събуждане.
Какво се беше случило?
Коленичи в жужащата тишина. Гърбът му беше опрян в климатика. Изправи се, отиде до огледалото и се погледна. Очите му бяха празни и измъчени.
В устата му имаше вкус на изгоряло и кисело. Изгоряло и повърнато.
Отвори медицинския шкаф, намери нещо, за да отмие вкуса, отпи и изплю — и с погнуса забеляза как хиляди черни нишки изтичат в канала. Изплю се отново и те продължиха да излизат, яростно живи, гърчещи се, издаваха звук като спагети, които се изливат от тенджера.
Извика и видя, че мивката е чиста. Сънуваше. Усети облекчение, но после забеляза, че въздухът в стаята е пропит с тютюнев дим, а той не пушеше, мразеше пушенето.
Седна на леглото. Димът беше истински, но може и да не беше, може би все още се намираше в кошмара. Или някой наблизо пушеше и димът се просмукваше в стаята. За краткото време, прекарано в бункера, беше станало ясно, че е пестено при строителството.
Миризмата се поразнесе и той се почувства по-добре. Опита се да си спомни какво се беше случило и да разбере какво конкретно бяха търсили в съзнанието му.
Когато се опита да прегледа спомените си, откри нещо странно. Те не бяха особено важни — просто отломки от годините му военна служба. Разбира се, някои бяха поверителни, като плана на съоръжението в планината Шайен, но тази информация можеше да се открие и по-лесно, без да се рови в главата му.
Обзе го натрапчивото чувство, че са търсили не точно тази информация. Погледна ръце си — сбръчкани, а някога нежни като на хирург. Никога не беше летял в битка, но беше чел, че големите асове като Албърт Бол и Буби Хартман са имали такива ръце.
Ръцете говорят за човека, винаги беше смятал така и сега се зачуди защо тази мисъл изобщо минава през ума. Но веднага щом зададе въпроса, разбра.
Почти заплака, когато разбра, че душата му не е била открадната, а по-скоро насилена.
И осъзна, че всичките му копнежи и тайни са разкрити, че най-съкровените му кътчета са били посетени, че е бил насилен.
Не беше кошмар. Те бяха стояли тук и не се бяха интересували от плановете на някакво съоръжение. Бяха направили карта на оголената му душа. Устните му се извиха и той едва се сдържа да не закрещи. Това беше най-ужасното насилничество, най-дълбокото нахлуване в тайните на детските игри, на първата любов, на потните експерименти, на откриването на момичетата, после жена му и загубата ѝ, в толкова скъпите за него спомени, захвърлени с насмешка от чудовища с лица на змии.
Беше оценен и измерен от някой толкова зъл, че самото му докосване предизвикваше разяждащ ужас.
Помисли си: „Това е цивилизация на отрицанието, цял свят, древен в същността си, който е превърнал всичко в разруха.“
И имаше работа за него.
9.
8 декември
Нощта на ловеца
Когато чу камбаните, Мартин скочи от кушетката ужасѐн. Беше убеден, че дисковете са дошли отново. Трябваше да минат няколко секунди, докато осъзнае, че лъчите на слънцето се процеждат през решетката на прозореца. Изглежда, въпреки всичко беше успял да заспи.
Камбанният звън идваше от методистката църква на Трета улица. Ето, че сега се намираше в тази ужасна ситуация и нямаше идея защо му се случва всичко това. Някой в правителството беше отговорен, но кой? И защо биха сметнали един археолог за заплаха?
Цяла нощ беше мислил за това, разглеждайки наум всяка своя публикация, преживяното при пирамидите и в Белия дом, и стигна до недвусмисленото заключение, че нещо в познанията му за миналото го прави потенциално опасен. Толкова опасен, че дори когато целият свят се сриваше, управляващите продължаваха да се занимават с него.
Не беше предположение. Явно знаеха нещо.
Според него лещите и дисковете представляваха някакъв вид машини. Знаеше, че около 12 000 години преди новата ера е изчезнала велика земна цивилизация. Не е била технологична като нашата, но е имала задълбочени научни познания, включително — и най-вече — науката за душите. Освен това тези древни хора бяха оставили доста точно предсказание, че настоящата епоха ще приключи на 21 декември 2012 година. Майте, наследили откъслечни знания от тази много по-древна култура, бяха заложили датата в календарната си система. Всъщност бяха започнали от нея, броейки наобратно. Вярвали са — или пък са знаели, — че е изключително важна.
Бяха получили датата, уверен беше в това, от град, който сега се намираше дълбоко под водата близо до брега на Куба. Този огромен метрополис вероятно е бил столицата на легендарната Атлантида и около него имаше нещо доста странно. Странното беше, че британският флот охраняваше мястото, а на канадската археологическа група, направила откритието преди десет години, не беше позволено да се завърне.