Може би бяха оставили някого в къщата. В крайна сметка не ги беше видял, видя само камионите.
Прекоси тревата, която шумолеше тихо под стъпките му. Боже Господи, изоставеният дом е самотно място.
Тръгна към подземното укритие. Отвори капака и надникна вътре. После се спусна. Нищо не изглеждаше променено — имаше фенер, свещите бяха в кутията си, два бидона с вода, кутия с шоколадчета — всичко бе непокътнато.
Мъката стана още по-тежка, синът му го нямаше тук.
Отправи се към верандата. Вратата все още беше отворена. Влезе и внимателно огледа за жици, поставени при входа, внимаваше да не блъсне рязко някоя врата.
Огледа се, удивен от разрушенията.
— Тревър — прошепна тихо. После извика: — Тревър, татко е! Тук ли си? Тревър!
Наведе се над останките от масата в трапезарията. Как бе възможно? Дърво, унищожено така? Прокара ръка над покритата с буци усукана каша.
Дървото беше стопено. Нямаше друго обяснение. Не беше направено от хората от града. Не беше направено от хора. Хората не можеха да правят подобни неща, не можеха да стапят дърво. А и книгите — разсипваха се на прах, щом ги докоснеше, ножовете в шкафа се стичаха като разтопени свещи.
— Тревър! — Отвори тайника и погледна вътре. — Тревър?
Нямаше и следа от момчето му.
Качи се горе и отвори капака към тавана.
— Тревър, там ли си? Татко е.
Издърпа стълбата и се качи горе. На тавана имаше много места за криене, а Тревър беше майстор в това.
Когато се увери, че синът му не е там, Мартин просто седна на пода. Изпитваше болка, каквато не вярваше, че човешко същество е способно да понесе. Ето какво наричаха мъка, това изгарящо чувство на безпомощност. Всеки път, когато се замислеше за Линди, която вървеше безропотно, и за прекрасната му малка Уини, куцаща и тътрузеща се, вътрешностите му се свиваха. И Тревър — усещането за него, което сякаш се носеше по вятъра, за сина му, уплашен и сам, го караше да се чувства по-безпомощен, отколкото в затвора.
Потисна желанието си да излезе на покрива и да изкрещи името му, въпреки че това би могло да даде резултат.
Тревър познаваше гората добре. Можеше да се крие някъде наблизо и да го чуе.
Мартин се спусна по стълбите и в мига, в който подминаваше малкия кабинет, спря и се втренчи объркан. Какво беше това? Все по-учуден и объркан, той влезе вътре. Статиите му не бяха взети, бяха накъсани методично, не просто нарязани, а превърнати в множество тънки ивици. Превръщането на книгите в прах беше странно само по себе си, но това надминаваше всичко.
Лаптопът му беше на бюрото. Докосна го и отдръпна ръка, когато ръбът на екрана се разпадна под пръстите му. Остана само прах.
Разбираше, че вижда отблизо работата на врага. Който и да си беше тръгнал с двата пикапа, не беше човек.
Затича се надолу по стълбите, отвори килера за оръжие и изруга — Линди беше взела единственото оръжие, малката ловна пушка, която бе останала в методистката църква на Трета улица.
Изпсува отново и в същия миг долови нещо. Отначало прозвуча като странния кикот, който беше чул, когато беше сред следовниците. Идваше от гората зад къщата. Но после този звук беше заглушен от друг — ръмженето на голям двигател, същия, който беше чул по улиците на града.
Докато се озърташе, три големи черни джипа „Хъмви“ спряха пред къщата и облечени в черно войници изскочиха от тях. Лицата им бяха скрити от черни маски. Приличаха на отряд рейнджъри от някой, филм, но той знаеше, че не са никакви рейнджъри.
Намираше се лице в лице с врага.
10.
11 декември
Невинен
Уайли се прибра вкъщи само за да открие едно много потиснато семейство.
— Какво има? — попита той Келси, докато внасяше новия си лаптоп в кухнята.
Тя се провикна:
— Мамо, той се върна.
Ник се появи, в погледа му се четеше страх.
— Защо си насякъл компютъра, татко? — попита със задавен глас.
— Трябваше да умре. Животът му беше изтекъл.
— Деца, качете се горе — обади се Брук.
Докато двамата се изкачваха по стълбите, Келси промърмори:
— Татко е луд.
Брук вдигна кутията от кухненската маса. В нея бяха събрани остатъците от стария му лаптоп.
— За какво е цялата гюрултия? — попита Уайли.
— За това, че си насякъл това нещо с брадва и аз настоявам за обяснение. Това поведение е твърде далеч от нормалното. Вече обмислям да отведа децата си оттук. За това става въпрос.
Опита се отворът му да звучи разумно. Дори се усмихна.
— Твърдият диск се беше повредил. Нищо не можеше да се изтрие.