— Затова си го насякъл с брадва?
— Направих го, за да съм сигурен, че файловете няма да могат да бъдат възстановени. Не можеш да оставиш компютър, пълен с файлове, които не могат да се изтрият, на бунището. В следващия миг целият ти живот ще се появи из интернет. Затова, любов моя, взех разумно решение и не мисля, че съм ти дал повод да отведеш децата оттук.
Тя поклати глава.
— О, Уайли, толкова е трудно. Вече взех да се уморявам.
— Ей, това сме ние. Аз и моето момиче.
— По дяволите, качвай се горе и свържи новия компютър.
Вместо да я послуша, той се приближи и я прегърна. Тя излъчваше безразличие, но все пак не се отдръпна.
— Моля те, Брук, изтърпи ме. Ти си всичко, което имам. Изтърпи ме.
Тя се разтрепери, после зарови лице в рамото му и заплака.
— Не започвай да крещиш — прошепна той, — не забравяй децата… не забравяй децата.
Тя се успокои в обятията му и бавно се отдръпна от него. Погледите им се срещнаха. Целунаха се.
От задното стълбище долетя развълнуваният шепот на Келси:
— Целуват се!
И така, неспокойният кораб на семейство Дейл продължи да плава, захвърлен в мрачния океан, загубил ориентирите си, но все още на повърхността.
Беше купил много добър лаптоп, с бърз процесор, огромна памет, впечатляващ твърд диск и всички екстри, които човек можеше да поиска.
— Хубав е — одобри Брук, когато той го сложи на бюрото и го включи.
— Всъщност не беше много скъп. Донякъде. Но има възможност за допълнителни добавки.
Тя седна на бюрото, докато Уайли пълзеше по пода, за да включи лаптопа в домашната мрежа. Използваше етернет. Безжичните връзки в района не бяха стабилни заради честите гръмотевични бури.
— Какво е това?
— Кое? — попита той иззад бюрото.
— Две хиляди и дванайсета — отвърна тя.
— Страхувам се, че си замина под брадвата.
Тя се изправи и посочи. Уайли се приближи, погледна екрана и видя написаното: „2012. Война за душите“. Това беше заглавната му страница.
Пресегна се и докосна екрана с пръсти.
— Но ти… о, Уайли, това е странно. Плаши ме!
— Плаши те? Аз размазах твърдия диск с брадва, а това е чисто нов компютър. Погледни го, току-що го извадих от кутията.
— Слушай сега, защото май ще ти повярвам. Готова съм да ти повярвам. И ако лъжеш и си направил това, за да ме впечатлиш или за да ме побъркаш, или по някаква си твоя причина, тогава приключваме, независимо колко много се обичаме, защото не мога… не мога… не обичам неща, които са толкова откачени, Уайли, не ги понасям.
— Брук, кълна се в честта и душата си, във всичко, което ми е скъпо, че донесох тази машина тук чиста и празна. Не съм направил нищо и наистина не мога да си представя как е станало.
Тя кимна. После го целуна по бузата.
— Уайли, реших да ти повярвам. Видях как си насякъл онзи компютър, а твърдият диск е все още в него. А ти ме уверяваш, че не си качил „Две хиляди и дванайсета“ на външно устройство…
— Със сигурност. Какво външно устройство? Дори не притежавам такова.
— Знам. Ето защо трябва да помислим как действа проклетото нещо. Наистина е странно, не е нормалната откаченост а ла Уайли. И инстинктите ми казват, че трябва да защитя децата. Много, много внимателно.
— Не мога да споря с подобно становище.
Тя въздъхна.
— Ще ти покажа нещо, което не смятах да ти давам. Но сега ми се струва, че трябва да го видиш, и съжалявам, че го скрих от теб.
Тя му подаде втората половина от „Рикордър“ на окръг Лаутнер, и там, на втората страница за местни новини бе поместена фантастична и обезпокоителна история. Мъж, който живееше на около шестдесет километра оттам, беше изчезнал, докато карал колата си близо до езерото Кумбс. „Местни жители, които пожелаха да запазят анонимност, съобщиха, че са го видели да се издига сред стълб изключително ярка светлина. Досегашното издирване не е открило следи от Уилям Нънъли. Кучетата не успяха да хванат дирята му освен по изоставеното превозно средство.“
Уайли прочете статията. После още веднъж. Накрая взе телефона.
— Трябва да се обадя.
Мат беше изключил мобилния си, затова му позвъни на служебния телефон.
— Полицейско управление.
— Аз съм.
— Не и на тази линия!
— Тогава си пусни скапания мобилен.
— Не искам, ако го направя, ще ми звъниш и ще ме занимаваш с глупости, докато съм на работа.
— Това не са глупости.
— Тъкмо съм при онзи пиян негодник Джо Райт, който пак налита да бие жена си, и ти се обаждаш. Непрекъснато се случва. Или сядам да ям. Тогава със сигурност ще ми позвъниш.