— Свърши ли речта?
— Затварям.
— Искам да съобщя за нещо.
— Ако става въпрос за скункс, пор или миеща мечка, моля те, обади се на ФБР.
— Става въпрос за възможно отвличане от НЛО в окръг Мелроз.
— Затварям.
— Обади се там и после ми звънни, става ли?
— Не, разбира се. Това не е работа на полицията.
— Един човек е изчезнал. Това е работа на полицията.
— Фактът, че тази трагедия те интересува, не е полицейска работа. А сега наистина затварям. Трябва да се видя с господин Ленард, чиято огромна змия отново е избягала.
— Не затваряй, по дяволите. Ало? Мамка му! — Затръшна ядно слушалката. — Трябвало да отиде да хване някаква тъпа змия.
— Онова грамадно чудовище на Ленард ли? Кой, по дяволите, би искал петметров питон за домашен любимец?
— Аз се замислих за питон веднъж.
— А после се родиха децата.
Телефонът иззвъня. Брук вдигна слушалката. Послуша малко и я подаде на Уайли.
— Виж, истината е, че ми дадоха задача и тръгвам за там след няколко минути. Ако искаш, ела с мен.
— Шегуваш ли се?
— Не, и нямам намерение да те чакам.
— Ами змията?
— Майната ѝ на змията. Става въпрос за живота на човек. Ще те взема след петнадесет минути.
Уайли затвори. Брук го погледна въпросително.
— И?
— Ще отида там с Мат.
Тя погледна вестника, вдигна очи към него и каза:
— Знаеш, че те обичам много. Никога не го забравяй.
Той се пресегна и я хвана за ръката.
— Напоследък си мислех… Знаеш, че ни беше трудно. Разбирам, че не е лесно да се живее с мен.
— Пишеш книга, която те побърква, а аз съм съпруга на писател. Мое задължение е да те предпазя да не се побъркаш, докато не бъде завършена и не си получим парите. После можеш да откачиш, докато не започнеш да ми липсваш, тогава ще трябва да се върнеш.
— Дали ще се върна?
Тя стисна ръката му.
— Ще се върнеш.
Погледна я.
— Къде са децата?
— В стаите си.
— О, да.
Тя сложи ръка на челото му.
— Никъде няма да ходиш, целият гориш.
Че се клаксонът на Мат.
— Ще взема два аспирина и ще се оправя.
— Работиш непрекъснато в продължение на дни и няколко аспирина няма да ти помогнат.
Мат влезе вътре.
— Ей, Уайли, нямам цял ден на разположение!
Брук застана между тях.
— Болен е, няма да дойде.
— Господи, сигурно е станало внезапно.
— Изтощен е, не може да спи! — Тя хвана Уайли под ръка. — Ще вземеш хапче и ще си легнеш. Без коментар.
— Добре, Уайли, оздравявай.
Уайли се отдръпна от Брук и тя настоя:
— Не можеш да го направиш.
— Трябва! Трябва!
— Няма защо да се забъркваш в това.
Той посочи компютъра.
— Трябва да видя, може да е свързано.
— Зарежи го, по дяволите!
Тишина. Сякаш се чуваше как прахът се рони от тавана. И тогава Уайли сякаш бе завладян от непоколебимо решение, пое дъх и заяви:
— Трябва да го направя, или ще изгубя душата си.
Брук заплака и кимна, после прошепна безсилно:
— Довиждане.
— Брук…
Тя поклати глава, направи крачка назад и внезапно се обърна към мивката и започна да мие чиниите.
Докато потегляха, Уайли чуваше потракването им.
Видя я през прозореца и си каза, че нещо между тях наистина е изгубено. Беше като яма от подвижни пясъци, появила се изневиделица в брака им. Всичко, което правеше, за да се спаси, го караше да затъва все повече и повече.
Седеше мълчаливо до Мат, който също не продумваше. Бяха приятели от много време и имаше моменти, когато приятелите просто не говореха.
Минаха през Хароу, после продължиха на юг.
— Задава се буря — каза Уайли, — погледни само.
На запад небето беше затлачено от огромни облачни кули и Уайли знаеше, че ако в тази вселена има буря, то в другата ще се разрази десет пъти по-ужасна. Тревожеше се за скиталците там, крачещи в дъжда и вятъра, чудеше се как ли се справя Мартин в отчаяното си търсене — блестящият археолог усещаше, че може да спаси загиващия си свят само ако успее да свърже още няколко точки, искаше да открие сина си, а Уайли искаше да спаси и двамата.
Най-лошото беше, че не можеше да им помогне. Знаеше, че страдат, но не можеше да направи нищо.
Не можеше да предупреди Ал Норт за Самсън. Не можеше да помогне на Мартин да открие Тревър. Не можеше да върне душата и на един скиталец.
Защо тогава всичко това се случваше с него?
Пътуваха мълчаливо. Мат следваше джипиеса по все по-уединени черни пътища.
— Къде е това място?
— По средата на нищото. Сигурно са някакви боклуци с каравани.