Имам хубав дом в уединена област. Ами ако са търсили мен?
— Госпожо, трябва да кажете дали това е господин Нънъли — каза един от полицаите.
Тя кимна.
— Мисля… мисля, че е той. О, Господи…
Вкопчи се в Уайли.
— Помогнете ми! Помогнете ми!
Беше ужасно да стои до нея. Усещаше острата миризма на потта ѝ. Страхуваше се, че ще повърне отгоре ѝ.
Момчето проплака през сълзи:
— Ами ако се върнат, какво ще стане с нас, господин Дейл?
Какво, наистина?
Не можеше да си замълчи, но не знаеше какво да каже или да направи. Спомни си съществата, които беше видял, и фигурата, която Ал Норт беше съгледал в стаята си — деликатното, твърдо лице, и разбра какво е, какво трябва да е: опитваха се да преминат бариерата на вселена, която не ги приемаше за истински, и това беше страничният ефект от борбата им.
Момчето се хвърли към него и внезапно Уайли се озова на земята, блъскан от мощни юмруци. Опита се да се защити, но момчето продължи да го удря.
Мат и един от полицаите го хванаха и го издърпаха.
— Баща ми искаше да се срещне с тях! Е, определено успя, копеле. Лъжец! Лъжец! Шибан лъжец!
— Махнете го оттук — нареди един от полицаите на Мат. — За Бога, махнете този откачен оттук.
— Мислех, че ще помогне. Той знае доста за тези неща — оправда се Мат.
— Хайде, стига — каза полицаят и се обърна към Уайли. — Няма закон срещу простотиите, които пишете, господине, но трябва да ви кажа, че в ада сигурно има специално място за боклуци като вас. Лъжливи боклуци! Този мъж е умрял, не знаем как, но не е убит от шибани зелени човечета, мамка му!
— Не — възрази Уайли толкова тихо, че привлече вниманието им. — Не съм лъжец. И наистина тъжното е, че ако този човек беше разбрал по-добре или беше взел нещата по-насериозно, нямаше да умре.
Отиде до колата, качи се и затвори вратата. За по-сигурно я заключи.
Мат потегли и Уайли се вгледа в прекрасната къща насред нищото.
— Видях някого — каза Мат — при твоята къща.
— Шегуваш се.
— Миналата нощ, приятелю.
— Не съм видял никого.
— Беше долу.
— А ти… къде беше?
— На хребета. Излязох да проверя дали не си посегнал на пурите и просто видях онзи човек в двора ви. Отиде до къщата и погледна през прозореца към вас, после заобиколи отзад и няколко секунди по-късно компютърът ти се включи.
— Кога е станало това? — попита Уайли.
— Около осем.
— Осем! Тогава всички бяхме будни!
— Не направи нищо. Движеше се бързо.
Мат зави по магистралата. Бурята се приближаваше. Той натисна няколко бутона на полицейското радио и механичен глас започна да съобщава предупрежденията на националната метеорологична служба. Силни ветрове в Хейл Сентър, отнесени покриви на къщи в Холкомб, торнадо в окръг Мидууд. Бързо приближаваща опасна буря.
Мат натисна газта и попита:
— Мислиш ли, че ще ни удари?
— Доста силна е, боя се, че да.
Бурята надвисна, в ниското сред мрака проблясваха мълнии.
— Мат, толкова съм уплашен, че няма накъде повече.
— Разбирам те.
— Онзи човек ли беше? Като нас?
— Приличаше на дете. На възрастта на Ник, около дванадесет-тринадесет години.
— Значи е било от града? Някое момче, което е търсило Ник. Негов приятел, може би.
— Не. Това хлапе отиде отзад, огледа къщата, надзърна през прозорците.
Никое от градските деца, не би го направило. Имаше може би около стотина дванадесетгодишни в градчето и Уайли ги познаваше всички.
— Не е било тукашно значи — заключи той.
— Определено не. Изглеждаше… не знам, Уайли, но ми се стори объркано. Взираше се отново и отново в къщата. Сякаш се опитваше да разбере нещо, ала не можеше.
— Сигурно не се е опитал да влезе. Къщата е отключена до късно.
— Влезе, мина през кабинета ти и излезе. После отиде към Сондърс. Така че го последвах. Бях точно зад него. Мислех си, че е някое дете от града. Но когато стигна потока, не го прекоси. Просто изчезна.
— Изчезна?
— Кълна се в Бога.
— Защо не дойде вкъщи?
— Вие пак се карахте.
— Но как така изчезна? В какъв смисъл?
— Направи три или четири стъпки из малките бързеи. В плитчините, където е лесно да се пресече, и когато стигна средата, просто се изпари. Изпари се, Уайли.
Мили Боже, това сигурно беше Тревър. Беше прекосил границата между двата свята и вероятно не беше го осъзнал. Беше тръгнал към дома си, но се бе озовал тук.
От доста време Уайли се чудеше дали странните котки, черните пантери, които се появяваха в тукашните гори от време на време, не са от паралелна вселена. Имаше книга, наречена „Ловът на върколака“, написана за ранчо в Юта, където учените бяха документирали движението на такива животни. Сигурно не идваха от света на Мартин, а от друга паралелна вселена, в която съществата от ледената епоха все още се разхождаха по земята.