Между двамата се възцари тишина. Мислите на Уайли се върнаха на обезобразения мъж. За какво правеха всичко това? Беше ли част от усилията им да навлязат в този свят. Без съмнение.
Бяха разрязвали човек и преди, бяха взели части от него.
Потръпна. Имаше чувството, че ако изчака още малко, ще разкрие всичко, а то няма да се окаже хубаво. Никак даже.
— Знам, че нещо не е наред — каза Мат накрая. — Просто не искам да е… По дяволите, тези странни неща те следват навсякъде.
Пристигнаха до дома на Уайли. Когато излезе от колата, той видя, че по лицето на Мат се стичат сълзи. Не му каза нищо, само благодари за возенето и го изпрати с поглед.
Малкото поточе течеше нормално. Дъждът, който ги бе валял по пътя, беше ускорил течението му на места, но това беше единственото необичайно нещо.
— Здравей, тате.
— Ник!
— Видях те, че идваш.
— Аз, да…
— Хлапето е от другия свят.
Уайли беше толкова поразен, че не можа да каже нищо.
— Прочетох книгата ти, тате, и знам, че е истина.
Ник беше потайно хлапе. Умен, както показваха оценките му, но не много общителен. Но с Уайли се разбираха добре.
— Чел си книгата ми?
— Чета всичките ти неща.
— А онова дете? Видя ли го?
— Ела, тате.
Ник го заведе малко по-надолу по потока. Бяха точно пред малките бързеи. Отекна гръм и свиреп повей на вятъра отнесе няколко листа. Беше невероятно прекрасно, помисли си Уайли, но и напълно нормално.
— Гледай — каза Ник. Вдигна речно камъче и го хвърли над водата, сякаш се опитваше да го плъзне, но се бе прицелил твърде високо.
Докато летеше, камъкът направи нещо много странно. Подскочи. Не много, но подскочи.
Ник хвърли още един и този път явно се прицели по-добре, защото камъкът изчезна. Така и не удари във водата. Изпари се.
— Господи, сине, кога откри това?
— Той го направи този следобед.
— Бил е тук?
— В кабинета ти. Целият е мръсен, изглежда наистина уплашен и мисля, че е Тревър. Започна да чете книгата ти.
Светът сякаш натежа и не беше от бурята.
— О, Господи! — прошепна Уайли.
Обърна се и се затича към къщата. Ник го следваше по петите.
— Какво става? — попита Брук, когато двамата влетяха вътре. — Не виждате ли, че вали?
— Тя може да им помогне — изкрещя Уайли, докато тичаше по стълбите. — Книгата може да им помогне!
— Какво? Ник, какво става?
Ник се поколеба на стълбите.
— Колкото повече наближава двайсет и първи, толкова по-широко се отварят порталите. Има един край Сондърс, точно при бързеите. Между нашия свят и този на Мартин, и те го използват. Мислим, че е Тревър. Опитал се е да се прибере вкъщи миналата вечер, а вместо това е минал през портала.
— Ако прочетат книгата, скъпа, тя може да им помогне! — обади се Уайли. — Можем да има кажем, че Самсън е зъл.
— Тате…
— … можем да им помогнем да открият скиталците, може би ще успеят да преобърнат всичко!
— Тате, мисля, че Тревър е дошъл тук по случайност. Затова е бил толкова объркан и уплашен. Мислел е, че си отива вкъщи. Не е могъл да разбере защо всички мебели са различни, защо в къщата има непознати хора. После е попаднал на книгата.
— Но ще се върне. Разбира се.
— Не можем да сме сигурни.
Уайли влезе в кабинета и седна пред лаптопа.
— Има нещо повече. И то е създало този портал. То ми попречи да унищожа книгата.
— Ъ… тате, ние бяхме.
— Моля?
Ник кимна.
— Мама има юесби. — Той замълча за малко. — Не ми се сърди, но аз написах кода, който ти попречи да я изтриеш.
— Можеш да програмираш? Не знаех.
— Само от няколко реда е.
— Трябва да намерим Тревър. Трябва да напиша за него. Да му кажа къде е баща му. Да му дам план за действие.
— По-добре е да не говорим за това. — Брук стоеше на вратата. В ръката си държеше юесбито.
— Но ти… ние…
Тя сложи пръст на устните си.
— Не говорете за това, и двамата. Нека да отлежи.
Келси влезе и седна в скута на баща си.
Настана тишина. Уайли разбра, че не всичко е каквото изглежда. Всъщност нищо не беше каквото изглеждаше.
— Какво става?
— Уайли…
Келси доближи лицето си до неговото и го хвана за ушите.
— Това е нещо, за което никога, никога не говорим, тате. — Тя поклати глава. — Никога.