Привлекателната млада жена спря пред стоманената врата, въведе някакъв код на клавиатурата и вратата се отвори.
Зад нея имаше тунел, който се спускаше стръмно надолу. В началото му имаше малка вагонетка от неръждаема стомана, закачена за черно въже, което сякаш потъваше в безкрайните дълбини.
— Това е началната точка — каза жената и се качи във вагонетката.
Приличаше на количките по лунапарковете, но когато затвориха вратата, запечатването беше плътно. Ал гледаше през малкото прозорче бетонния тунел, по чийто таван минаваха кабели.
Жената натисна някакъв бутон и количката потегли съвсем плавно и безшумно.
— С какво се задвижва? — попита Ал.
— Маглев.
Никога не беше виждал подобно нищо и докато пътуваше в това малко влакче, възродената надежда за победа нахлу отново в мислите му.
— Достигнахме пътна скорост, сър.
— Която е?
— Двеста и осемдесет километра, сър!
— Шегувате се.
— Ще видите доста чудновати машини днес. Имам предвид някои от нещата долу… Сър, това е цял нов свят.
Той си погледна часовника, като изчисляваше наум. Двеста и осемдесет километра в час беше малко повече от четири и половина километра в минута, значи бяха изминали почти три мили. Отбеляза си времето и попита:
— Как е първото ви име, капитане?
— Дженифър, сър. Дъщеря съм на генерал Бърт Мейзъл. Аз съм трето поколение във военновъздушните сили, сър.
Никога не беше чувал за Бърт Мейзъл, но се предполагаше, че трябва да го познава. Митичният клуб на първите имена.
— Старият Бърт — отвърна той. — Разбира се.
Който и да беше, старият Бърт беше направил хубава дъщеря. И умна, иначе не би била в Планината. Ал не беше се сещал за секс от доста време. Не че не беше привличан от много жени, просто всеки път, когато се опитваше да подхване връзка, губеше посоката.
Все още държеше снимка на Сиси в портфейла си, лъчезарно усмихната, седнала до масата им в Райт Пат Офисърс Клъб, където ходеха да танцуват. Лицето ѝ изразяваше изненада от това, че я снимат, а очите ѝ бяха изпълнени с радост. Кожата ѝ блестеше от пот, защото тъкмо бяха седнали след изтощителна румба. Година по-късно тя беше казала:
— Ал, имам нужда от теб — и беше паднала мъртва по средата на стаята. Масиран аневризъм на аортата. Беше на тридесет и осем години.
— Добре ли сте, генерале?
— Да.
— Не сте били информиран за тази част на проекта, нали?
— Очевидно не. Смятах, че съм информиран за всичко.
Тя се усмихна.
— Тогава гледайте на това като на приключението на живота си, защото то е такова.
— А нашият затворник?
— Ще умре двойно, така му казваме.
— Какво е извършил?
— Нямам идея, сър. Но е лошо момче.
— Да, предполагам. Знаем ли дали душата продължава да съществува извън тялото?
— Разбира се, сър. Вадили сме ги от телата и сме ги връщали обратно.
— Наистина?
— Напредваме, сър. Знаем със сигурност, че когато тялото бъде убито, душата не умира и не губи целостта си. Но може да бъде унищожена.
— Как?
— Определени честоти я; карат да се разпръсне. Трилиони електрони. Организацията изчезва, малки късчета съзнание се разлитат завинаги из пространството.
Той реши, че прогресът е невероятен. Състезаваха се с времето, но с такъв напредък наистина имаха шанс да спечелят.
— Можем ли да върнем душите на скиталците?
— Възможно е.
— Това би било невероятна победа.
— Да се надяваме, сър.
Той си погледна часовника още веднъж: бяха изминали четиринадесет километра, което значеше, че вече не са под планината Шайен.
Облегна се назад. Малката вагонетка сега минаваше под най-дебелите проводници, които някога беше виждал — черна, безкрайна река, прикрепена към издялания камък на стените с тежки метални скоби, които проблясваха хипнотично, докато те се ускоряваха. На всяка стена имаше лампи, на двайсетина метра една от друга, но грееха толкова слабо, че не можеха да разкъсат напълно мрака. През предното стъкло се виждаше безкрайна върволица осветени амбразури, които изникваха от двете страни, а после преминаваха край страничните прозорци като блестящи ленти.