— Тези проводници доставят електричество, нали?
— Да, трябва ни, за да променяме разположението на електроните, да смутим честотата на душата и да я объркаме. После само засилваме мощността, докато… не се пръсне.
— Убивали сте тук и преди, нали?
— Двайсетина.
— Но само телата? Не и душите?
— Изваждахме ги. Душевна операция. Днес за първи път ще се опитаме да я унищожим.
— А онези, извадените… къде са?
Лицето ѝ се промени и тя изпадна в нещо като мрачно мълчание. Дали не я беше обидил? Но с какво? Какво толкова, ако имаше нещо, което все още не разбираха?
Вече бяха навлезли сто и двадесет километра навътре. Сто и двадесет. Къде, по дяволите, се намираше това място? Кой го беше построил и кога? Спомняше си, че на 12 септември 2001 година, секретарят на отбраната бе обявил, че Министерството е „загубило“ трилион долара, и вероятно проекти като този обясняваха къде са отишли парите.
Подобни съоръжения се строяха с години. Може би няколко поколения. И със сигурност струваха трилиони долари.
Тридесет и три километра.
— Спускаме се надолу, нали?
— Да, сър.
— И?
— Намираме се на шест хиляди метра дълбочина, сър.
— Мили Боже! Двадесет и седем километра навътре и шест надолу. Защо толкова дълбоко?
— Не искаме душите да избягат. А те са трудни за хващане, сър. Много са хлъзгави.
— Значи знаят какво се случва с тях?
— Те са живи. Никога не го забравяйте. Ако започнете да си играете с някоя душа, тя ще потърси начин да избяга. Умна е. Ако една избяга, врагът ще я види и ще разбере какво правим. Затова се крием надълбоко. Най-доброто място за случая.
— Какви наблюдателни съоръжения имате?
— Сър?
— Сателити. Защитни кораби.
— Никакви от миналата седмица насам. Но ни пази отряд на военновъздушната полиция, а и имаме всякакви сензори.
С други думи, съоръжението беше напълно беззащитно. Ако врагът само заподозреше какво става тук долу, щяха да дойдат на мига.
Вагонетката забави ход и спря.
— Стигнахме второ ниво. Трябва да използваме асансьора за останалата част от пътуването. Останете седнал, докато се изравни налягането.
Вратата изсъска, после се чу припукване и ушите на Ал писнаха.
— Какво беше това?
— Налягането тук е четири атмосфери, сър.
Когато излязоха, таванът беше толкова ниско, че Ал едва ли не трябваше да коленичи. Залата беше издълбана в здрав базалт — проблясващи черни стени, набраздени от бургии. Освен това беше много тясно. Ал се чувстваше притиснат от тежестта на камъка. Сякаш бе в ковчег.
Как би могло да се построи нещо подобно без комитетът на обединените началник-щабове да бъде информиран?
— Откога сте тук долу?
Тя го погледна, но не каза нищо. Побутна го към асансьора, който приличаше на фризер за месо. Беше с доста плътна изолация. Имаше пейка за сядане за четирима души и предпазни колани.
— Необходими ли са? — поинтересува се Ал.
Тя се закопча.
— Препоръчителни са.
Чу се изтракване, после засмукващ рев и Ал буквално се издигна към тавана. Като се бореше здраво, той успя да достигне колана и да се закопчае.
— Ще се спуснем още четири километра и половина.
Четири километра и половина надолу, след още сто и пет напрано и тринайсет и половина надолу — това беше невъобразимо. Той не познаваше технология, която би могла да стори това. Но очевидно някой си служеше с нея. А експериментите върху души тук явно се провеждаха от доста време.
— Това е проект „Манхатън“ за души вместо за атомна бомба — отбеляза той.
— Така е, сър. Секретността е много голяма.
— Самсън.
— Директор е на проекта.
Том беше гадняр, но определено знаеше как да пази тайна.
— Впечатляващо. Не съм предполагал.
Асансьорът жужеше и подскачаше леко. Теснотията плашеше Ал. Честно казано, колкото повече наближаваше експериментът, толкова по-неловко се чувстваше от мисълта за убиването на нечия душа. Не можеше да проумее как дори най-ужасният престъпник заслужава подобна участ. Имаше чувството, че се месят в Божиите дела.
Искаше му се да се обади на Самсън и да поиска това да бъде поне отложено. Но дори и да успееше да се обади, Том нямаше да разреши. Би сметнал подобно настояване за измяна и нямаше да сбърка. Наложително беше да се научи всичко възможно, за да се победи светлината, и ако на някой престъпник бъдеше отнет вечният живот по пътя към откриването на отговорите, толкова по-зле за него.
Асансьорът спря.