— Ще има още едно припукване — предупреди тя. — Отворете уста.
Жената натисна бутон и вратата се плъзна назад. Този път се чу висок и тъп звук и Ал се почувства, сякаш го бяха ударили в гърдите с медицинска топка.
— Ох!
— Седем атмосфери — отбеляза тя.
Влязоха в малка стая с черни, влажни стени. Беше може би метър и петдесет широка, два и десет висока. Малко по-голяма от ковчег. На отсрещната стена имаше черна врата.
— Какво е това? Входът към ада?
Тя се засмя и отвърна:
— Да.
Той я последва по стръмния коридор, после надолу по виещо се стълбище, толкова тясно, че едва успяваше да стъпва. Слизаха поне двадесет минути и Ал си помисли, че изкачването обратно ще е тежко усилие.
Озоваха се в зала, която наистина беше с размера на голям саркофаг. На едната стена имаше друга черна врата с кръгло прозорче, като издуто око на насекомо.
— Ще трябва да се съблечете, моля.
— Извинете?
— Свалете си дрехите, генерале. Ще ви дадем специален костюм. За да не бъде убита и вашата душа, сър.
— Ами вие?
— Аз ще остана тук.
Той си свали униформата, вратовръзката и ризата, а тя го наблюдаваше безизразно. Най-накрая свали обувките и панталоните и помоли.
— Госпожо, може ли малко уединение?
Тя се обърна и се вгледа в стената. Можеше да разбере неохотата ѝ — сега лицето ѝ беше опряно в базалта.
Когато остана гол, той се обърна към вратата. Тъмната амбразура изглеждаше зловещо, почти като нещо живо.
— Затворникът е готов — каза жената и вратата започна бавно да се отваря.
Пред него се разкри най-смущаващата гледка. Залата беше ярко оцветена, като във вътрешността на приказна египетска гробница — редици мъже, бог със златна тиара, затворници, застанали на колене, странни предмети, които приличаха на вакуумни тръби.
— Какво, по дяволите, става тук?
После видя и в залата устройство от същите вакуумни тръби. Имаше някакви мъже, облечени в черни униформи без обозначителни знаци.
— Извинете ме, господа, но ми трябва някаква дреха.
Никой не му обърна внимание. Бяха се скупчили около тръбите, свързани с дебели кабели, излизащи от стените. Виждаше само гърбовете им.
Някои от неясните фигури в барелефа бяха със забити кабели в гърлото и тръбите, закачени за другия им край, светеха ярко. Други бяха тепърва интубирани, главите им бяха отметнати назад, а червата им бяха разтеглени, докато облечени в черно войници като тези тук вкарваха кабелите в гърлата им. Някои чакаха с лица, извърнати настрани.
— Моля ви, дайте ми комбинезона, господа.
Чу зад себе си тежко изтропване. Обърна се и видя затварящата се врата.
Жената го беше последвала. Понечи да ѝ закрещи, но изведнъж се сепна.
Очите ѝ го гледаха с напълно празен поглед. Сякаш не бяха живи. Веднага се сети за съня си отпреди две нощи — онова лице, като на гейша, което се взираше в него.
Беше тя.
Жената се усмихна.
— Здравейте отново.
Ал хукна към вратата и тя не се опита да го спре. Напротив, отдръпна се с грацията на матадор.
Той затърси някаква дръжка, като трескаво опипваше повърхността на вратата. Нямаше дръжка, нямаше ключалка. Жената го наблюдаваше напълно безучастно.
Сърцето му биеше толкова силно, че сигурно щеше да получи удар. Опита се да каже нещо, но устата му беше пресъхнала. Не се осмеляваше дори да помисли какви са тези хора, но все пак го направи — те бяха врагът, затова чернотата на униформите беше толкова странна, сякаш буквално бяха облечени с нощта.
Внезапно осъзна нещо, с яснотата на осъдения на смърт. Разбра, че грехът поражда тази чернота, че те не бяха в униформи, бяха голи като него.
— Твоята душа няма да бъде убита — каза тя зад гърба му. Гласът ѝ беше… мелодичен и все пак в него имаше нещо, което можеше да се определи само като гняв, може би по-дълбок гняв, отколкото беше чувал някога.
Или не. Беше чувал този отсечен, горчив тон и преди.
— Самсън е един от вас.
— Така е.
Тя сложи ръка на рамото му и го подкани:
— Хайде. Може да стане по лесния или по трудния начин. — Беше нащрек. Съзнаваше, че е опасен. — Не си въобразявай, че можеш да се измъкнеш оттук.
И после потрепери, като куче, което изтърсва козината си.
Униформата ѝ падна и той видя, че това изобщо не е униформа, а нещо тънко и сега сухо. Като сменена змийска кожа.
Истинската ѝ кожа проблесна и лицето ѝ се промени. Тя примигна и очите ѝ станаха обли, примигна отново — и те се издължиха. Мигателната мембрана се спусна над очните ябълки и когато се отдръпна, той се озова лице в лице с най-прекрасното и ужасяващо нещо, което беше виждал.