Никога не би си представил, че извършващите операцията са уморени и отегчени, че мечтаят да се приберат вкъщи при жените и любовниците си, че самите те не разбират напълно защо са тук и защо правят това. Не знаеше, че щастието на младата женска произтича от факта, че ще получи много кредити и власт, ако чудовището, което създаде, се окаже успешно. Нямаше представа, че то трябва да проникне в друга вселена и да премахне заплахата, появила се там.
Беше човешка вселена, известна им от хиляди години. Можеха дори да влизат в нея, донякъде, но не чак толкова навътре, за да направят нещо толкова сложно, като да намерят компютърен файл и да го унищожат.
Можеха да влизат във вселената само с тромави напъни, а не с точността, която им трябваше сега.
Светът потъмня и на него му се прииска да завие от ярост и ужас, но не можеше. Беше лишен от всичко. Беше ярка искра, наречена Ал, и това бе всичко — това, и болката, заливаща го на вълни, океан от болка.
После почувства пръсти да се преместват към гениталиите му, последва още болка, този път извираща оттам, и той разбра, че е бил кастриран.
През агонията Ал започна да изпитва странното чувство, че се клати, сякаш се намираше в лодка или люлка. Нямаше как да знае, че операцията, която току-що беше понесъл, разбила специализираните нервни окончания, в които се приютяваше електромагнитният орган, който беше душата на физическото тяло. Това беше един от начините да се извърши операцията. Проникващата светлина — другият.
В мига, в който рязането приключи, клатенето се превърна в странно, безчувствено накланяне и стаята сякаш премина край него, силуетите потрепваха и се въртяха, докато зрението му, освободено от ограниченията на очите, виждаше всичко наоколо. Обработваха го сякаш беше нощна пеперуда, хваната в пръстите на жестоко дете.
И въпреки това връзките между тялото и душата си оставаха силни и когато едно от съществата заби палците си в основата на челюстта на Ал, той усети изпукването ѝ, докато изпълнената му с кръв уста се отвори.
Следващото усещане беше подобно на изпитаното в кошмара от онази нощ — същото задушаващо усещане на нещо проникващо в него. Един от големите кабели с износена и напукана изолация беше натикан в гърлото му. Болеше хиляди пъти повече от миналата вечер и случващото се със съзнанието му беше подобно, но хиляди пъти по-силно. Задави се, тялото му се опита да изкашля нещото навън, но силни ръце го набутаха по-навътре.
Онази нощ бяха разглеждали мислите му, за да видят дали е разбрал кои са и какво правят и дали има възможност да предаде плановете им, докато пътува към капана.
Ал се задави неистово, опита се да извика, сякаш да предупреди света, че Съединените американски щати се управляват от нашествениците.
Листовките на предателя Самсън наистина бяха с цел да убедят хората да се събират и Самсън беше използвал някаква техника за контрол над съзнанието, за да накара президента да се самоубие, а сега Ал беше тук и биваше разкъсван — единственият човек, който можеше да се изпречи на пътя на Самсън.
Беше тук, защото бе започнал да подозира, че Самсън работи за тях.
Като страници на книга, живите страници на душата се изсипаха от тялото му и той навлезе в ново състояние. Около себе си виждаше синьо стъкло, а отвъд него — гъвкавите фигури, които се движеха в залата за извличане, докато тялото му лежеше на кървава купчина. Видя ги да взимат частите, които бяха изрязали, и да ги пъхат в някаква дупка. Беше закачен за жица в една от огромните стъклени тръби. Беше в него и изгаряше душата му, душата му гореше.
— Добре — каза жената на английски. — Приключихме, генерале.
Сега изпълваше тръбата: плазма от електрони, които проблясваха в милиони различни цветове, искряха и се усукваха. Душата му се хвърляше към стъклената стена, отново и отново.
Жената заговори с тих, равен глас. Двама от помощниците ѝ вдигнаха тръбата, а третият измъкна кабела от износения бронзов накрайник и я сложи в друг накрайник на пода. Ал ги виждаше, но не можеше да говори, не можеше да извика, най-вече не можеше да се измъкне от тръбата.