Усещаше, че го наблюдава. Знаеше, че го гледа. А после чу откъм гората зад къщата познатото механично тракане.
Слънцето още не беше залязло, но извънземните животни вече го нападаха. Птицата беше съгледвач, а онова, което се криеше в тези дървета, щеше да го разкъса.
Той се спусна по хълма към потока, после продължи по течението му през сухите есенни храсти. Сълзи напълниха очите му, толкова го беше страх. Кръжащата над него птица изкрещя, а от гората отекваше тракането на странните чудовища.
Стигна до малко езерце, всъщност разлив на Сондърс, където понякога плуваше през лятото, и тръгна по кея. Като се насили да не се гмурне, навлезе постепенно в ледената вода и се мушна под кея. Хвана се за една от хлъзгавите подпори, скрит от трите лодки, закотвени там.
После чу преследвачите си, краката им пляскаха тихо. Чу и мърморене, кикот, тихи подсвирквания. Осъзна, че е език, при това сложен, и се зачуди дали това не са истинските извънземни, или са просто създания, тренирани като кучета. Или пък бяха далеч по-умни от кучета, може би машини, на които е вдъхнат живот.
Чу се изтракване и ноктеста лапа задраска по дървения док над главата му. Мартин се вслуша в нетърпеливия шепот на дъха им и по-интимното тракане, издавано вероятно от устните им. Тракането напомняше за острие на нож, за звън, за звън на стомана. Някъде отвисоко отново долетя пронизителен вой и Мартин ясно долови гневните нотки.
Бяха ли го изгубили?
Нещо се плъзна във водата. Езерцето беше чисто и дълбоко, с високи тръстики, които се издигаха в тъмнината. Мартин съгледа под себе си голяма сянка, по-черна от мрака, с осем разгънати крайника.
Наблюдаваше как се плъзга към него с ужасяваща грация и се вкочани от ужас. Това беше неговата смърт, неговата грозна съдба, а той не бе направил нищо, за да я заслужи.
Нещото във водата се обърна и заплува към кея. Сянката му се приближаваше.
Беше загубил, беше пленен и сега щеше да сподели съдбата на обезобразеното момче, което беше намерил на пътя. Може би трябваше да продължи да се бори, но не знаеше как. Ако тръгнеше да плува, нещото щеше да го настигне за секунди. Ако излезеше от прикритието си, трябваше да се изправи срещу създанията на кея.
Нещо докосна крака му, сякаш плавей, и той видя сянката да се стрелва към него, готова за удар.
Затвори очи и зачака. Чу едва доловим плясък и побъркан от страх, но неспособен да издържи повече, отвори очи.
Във водата до него имаше момиче.
Тя изправи глава, вдигна вежди и сложи пръст пред устните си. Изглеждаше като нарисувана от холандски майстор, толкова съвършена, толкова лъчезарна. А освен това му се струваше позната, но не се сещаше откъде.
Той трепереше в студената вода и тя сложи длан на рамото му, за да го успокои, а после вдигна пръст до ухото си и поклати глава. Не слушай, заповядваше жестът. Протегна ръка към него с отворена длан. Посланието беше ясно: не слушай и недей да се движиш.
Но как можеше да не слуша това ужасно виене в небесата? То беше най-ужасяващият звук на света. И механичното кискане, което създаваше представата за огромни паяци, предизвикваше ужасен страх и събуждаше спомена за обезобразените тела.
Тя се намръщи. Какво искаше? И коя беше? Толкова познато лице.
Усмихна му се и Мартин си помисли, че за мъжа някои женски изражения дефинират самата същност на красотата. Тя се пресегна, сякаш доловила тази мисъл, и нежно докосна бузата му. Той се сети за Линди и потръпна от мъка.
Разпозна я в мига, в който тя докосна слепоочието му, кимна и се усмихна. Да, беше виждал този жест и преди. Внезапно се сети. Това беше дъщерята на Луиз Райт, Пами, мениджър в „Таргет“… и тогава му хрумна, че тя умее да чете в ума му.
Забеляза, че докато бе гледал към нея, съществата във водата бяха загубили следата му.
Чу се силно електронно припукване.
Пами Райт се намръщи.
Отекна глас, електрически усилен:
— Мартин Уинтърс, аз съм капитан Дженифър Мейзъл от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Моля, излезте на кея.
Пами поклати глава. После посочи надолу и изчезна.
— Мартин Уинтърс, аз съм капитан Дженифър Мейзъл от военновъздушните сили на Съединените американски щати. Ситуацията е овладяна и можете да излезете на кея.
Видя бледото тяло на Пами да изчезва сред тръстиките. Тя мина покрай редица от черни форми, които просто стояха там, без да се движат.
Последва я, гмурна се дълбоко и заплува с всичка сила. Съществата, които дебнеха отпред, разпериха крака и се спуснаха към него. Той се свря в тръстиките, сред мрака и сигурността на корените, и зачака. Видя минаващи на пасажи риби, после Пами се появи отново, напред, още по-навътре в езерото.