Как го правеше? Как успяваше?
Трябваше да си поеме дъх и се понесе към повърхността. Беше необходимо, за да оцелее. Не можеше да издържи дори още секунда… И тогава тя се появи отново, издигайки се от дълбините, носеше син цилиндър. Подаде му гумена тръба и когато той я захапа, пусна кислорода. Мартин вдиша жадно и нежно облекчение се разля по вените му.
Момичето се плъзна настрани, когато нещо огромно и грубо удари гърба му. Той не се обърна, за да види какво е, а я последва, обзет от паника.
Но какъв беше онзи глас? Дали военновъздушните сили наистина бяха там? Може би щеше да е в безопасност, ако…
Пами спря, обърна се и изкрещя безмълвно: „Не!“
Той се спусна по-дълбоко, следвайки изчезващия ѝ силует. Водата тук беше тъмна, ушите му пищяха от налягането, дробовете му отново заплашваха да се пръснат.
Още някой се появи до тях, млад мъж, гол като Пами, плуваше усилено. И неговите очи бяха скрити зад очила. Носеше кислород и Мартин отново вдиша жадно.
Беше спасен от изчезналите градски деца. О, Боже, може би и Тревър беше тук!
Заплува по-бързо и скоро достигна стесняващо се пространство, тунел. Не знаеше къде се намира, но те бяха пред него и той се опитваше да ги следва.
Изведнъж нещо метално сграбчи краката му и започна да го дърпа от тунела. Осъзна, че е едно от съществата, и зарита с крака, но колкото по-силно се бореше, толкова по-здрава ставаше хватката. Кислородът му вече свършваше, а тук, в тясното, никой не можеше да му помогне. Опита се да се задържи за стените, но хватката се стегна и той разбра, че е загубил борбата.
Започнаха да го изтеглят от тунела и скоро отново можеше да вижда — около него се простираше езерото.
Стените на тунела бяха каменни, сега успя да ги различи, това беше последният му шанс. Познаваше подобни пространства — тунели, гробници и коридори. С всичка сила се протегна напред и съществото, усетило неочаквана съпротива, стисна болезнено глезена му. В същия миг Мартин ритна отново и отново и успя да се освободи. Ритна пак. После още веднъж, по-силно, когато усети, че краката, или щипките, отново посегнаха към крака му.
Навлезе обратно в тъмната теснина на тунела, но скоро вече не можеше да се движи, трябваше да вдиша. Отвори уста и водата нахлу в гърлото му и го задуши. Той се закашля и погълна още.
Да се давиш, беше мъчително, нямаше никаква магия, не виждаше картини от живота си да преминават пред очите му, само агония, отчаяна нужда, която нямаше да бъде задоволена, и после мрак.
Мрак. Мрак.
Въздух, сладък въздух, който влизаше в него, или може би просто халюцинираше.
— Хайде!
— Продължавай, по-бързо!
Някой го натисна по гърдите, Мартин се закашля и водата шурна от устата му. После пое въздух и отново беше в съзнание, мокър и безкрайно измръзнал.
Пожълтели есенни дървета, чучулиги, пеещи в последната светлина на деня, малката луна се плъзгаше сред облаците — прекрасна звездна скитница. И тя — Пами — беше се надвесила над него, а до нея момчето — също познато.
Вдигнаха го на крака.
— По-бързо!
Високо горе се чу пронизителен, смразяващ вой, който заглуши песента на чучулигите.
— Не слушай!
— Защо?
— Насочват се към страха. Ако не те е страх, не могат да те открият. Хайде.
Момчето се затича напред и Пами го хвана под ръка.
— Трябва да вървим. Разбраха, че са направили грешка.
Тя се усмихна смутено, а бузите и вратът ѝ порозовяха.
— Някой току-що каза: „Има някой в езерото?“ и сега се гледат недоумяващо.
— Разбираш езика им?
Тя стисна ръцете му, после се плъзна леко встрани като горска фея. Бледото ѝ лице сияеше в тъмнината, родена от облаците, които, проблясващи и тътнещи, се сбираха на север като глутница гладни вълци.
Когато Мартин отново се обърна към Пами, нея вече я нямаше. Затича се да я настигне — и в същия миг нещо го удари в гърба. Той рухна на земята, забил лице в студената влажна шума.
— Искам да се успокоите — каза жената от военновъздушните сили, Дженифър Мейзъл.
Той изкрещя:
— Помощ! Помогнете ми!
— Аз съм учен, доктор Мартин, няма да ви нараня.
— Тогава ме оставете да се изправя.
Тежестта се отмести и Мартин се измъкна изпод нея. Жената носеше камуфлажно облекло, намачкана барета и големи очила с двойни лещи. Очите ѝ бяха големи и тъжни.
— Мисията не се развива както трябва — каза тя. — Трябва да се върнете с нас и да ни помогнете.