— Какви са тези неща? Мили Боже…
— Помогнете ни да разберем, доктор Мартин.
— Те се опитваха да ме убият. Правителството също.
Тя стисна ръката му.
— У вас се е насъбрал много страх.
Забеляза движение зад нея. Тя понечи да се обърне, но беше ударена силно с някаква тояга. Главата ѝ се люшна и лицето ѝ се изкриви. Дървото се беше отпечатало на бузата ѝ.
Тя се извъртя настрани, кожата ѝ се гърчеше, ставаше кремава, червеникава около мястото на удара.
Какво беше това, по дяволите?
Жената изръмжа и бързо скочи към него. Сега я виждаше добре и лицето ѝ — о, мили Боже, — кожата ѝ се бърчеше като желе, очите ѝ изглеждаха странни под зловещата светлина на облаците, странни и златисти.
Мартин се обърна и хукна. Не мислеше, че е способен да го стори, но тичаше с всички сили, защото видяното беше толкова ужасно, че умът му не можеше да го приеме.
Наблизо натракаха метални челюсти, а воят над главата му се усилваше все повече и повече — въодушевено, радостно, триумфално.
Страхът му беше маяк, но той не можеше да го спре, жената се беше превърнала в чудовище и това беше най-потресаващото нещо, което беше виждал. По-поразително дори от експлозията на пирамидата.
Тогава Пами се появи отново, гледаше към него от една скална тераса и му махаше да се качи при нея.
Тя лежеше по корем и той стори същото.
— Изпразни ума си — каза тя спокойно. — Концентрирай вниманието си върху тялото си. Не мисли.
Докато лежеше на затопления от слънцето камък, Мартин се концентрира върху болката в белите си дробове, върху биенето на сърцето си. След малко долови движение долу, последвано от тихи гласове.
— Ела — прошепна Пами. — Бързо!
В същия миг се чу тихо шумолене и облечена в черна ръкавица ръка се подаде през ръба. Мартин се обърна и хукна със сетни сили след Пами.
Отекна гръмотевица и от север се изви силен вятър. Навлизаха все по-навътре. Заваля пороен дъжд, сякаш се спусна жълта завеса. Мартин чуваше зад себе си виковете на странните птици и тракането на извънземните гласове.
— Хайде — подкани го Пами.
Той познаваше тази част от гората. Бяха минали Сондърс и се намираха на около миля от къщата му. Това беше държавна земя, част от програмата „Прерийно наследство“. Гората беше гъста за Канзас, а деретата — осеяни с храсти. Беше ловувал тук като момче — фазани, диви патици.
Минали времена. Беше разбрал, че Тревър няма да стане ловец, твърде много съчувстваше на животните. С Линди бяха дошли тук веднага след сватбата си — разхождаха се голи, хванати за ръка, в някакъв свещен съюз със земята, който не можеше да се опише с думи.
Сега всичко беше ужасно, подгизнало от поройния дъжд и разтърсвано от рева на вятъра. Буря като тази лесно можеше да се превърне в торнадо.
Пами сякаш потъна в земята. Когато я последва, Мартин откри малка поляна и маскировъчна палатка, каквито продаваха в „Спортни стоки «Хайрам»“. Момичето влетя вътре. Мартин се приближи предпазливо, през шуртенето на дъжда се чуваше барабанене. После платът се отметна, Пами му махна настоятелно и Мартин влезе.
Първото нещо, което забеляза, беше, че тук барабаненето бе много по-силно и че въздухът е застоял. Очите му се настроиха към сумрака и той видя, че палатката е претъпкана с деца и младежи, вероятно двайсетина на брой. Това бяха изчезналите деца на скиталците.
Вгледа се в лицата им, като се опитваше да ги разпознае, не съвсем уверен, че иска да вкуси от зараждащата се в душата му надежда.
Когато не забеляза Тревър, се олюля безпомощно, неспособен нито да седне, нито да остане изправен. Беше достигнал края на силите си и всеки миг щеше да се свлече.
Не можеше повече да сдържа сълзите си, отпусна се на колене, закри лицето си с ръце и заплака тихо, със стиснати устни.
Нечия ръка докосна рамото му и той прошепна:
— Съжалявам. Съжалявам.
Не можеше да спре, чувстваше се безсилен и унизен.
— Татко?
Минаха секунди, преди да осъзнае какво чува и да вдигне глава. Видя непознато момче.
— Татко, аз съм Тревър.
Тогава го позна, беше мръсен, със сенки под очите, с рошава коса и облечен с мърляв камуфлажен костюм.
Беше се променил много. Вече не беше момче. Лицето му издаваше зрелостта на възрастен — и нещо повече. Промяната беше толкова рязка, че само за няколко дни беше станал неузнаваем за баща си.
Мартин разтвори ръце, Тревър се приближи и той прегърна слабото тяло на сина си. Да, сърцето и умът може и да бяха пораснали, но синът му все още си беше същото крехко момче, но с дълги крака и едри плещи, които загатваха, че ще порасне силен и висок.