— Тревър — успя да промълви. — Тревър.
Момчето го бутна нежно, но той само го притисна още по-силно. Никога вече нямаше да го пусне.
— Тате — прошепна Тревър и се вгледа в очите на баща си. — Тате, тук никой друг няма родители.
След миг Мартин разбра. Той беше единственият родител, който не беше станал скиталец. Вгледа се в очакващите лица, в очите, в които се таеше същата странна сянка, някои насълзени, други огромни от мъката, трети отчуждени, и промълви:
— Съжалявам.
— Аз съм Джордж — каза едно от по-големите момчета. — Приятно ми е да се запознаем. — Протегна ръка и се здрависа. Другите го последваха, повечето бяха тийнейджъри, но някои още деца, на десетина години. Бяха двадесет и двама, момчетата бяха с две повече от момичетата. Всеки се представи. Беше толкова официално. Странно официално.
През цялото време барабаненето не спря.
Тревър извърна поглед от баща си и промърмори:
— Заглушава звука на нощните ездачи, за да не се плашат малките.
Само като чу гласа на сина си, Мартин усети нов прилив на радост.
— Татко!
— Той не може да се владее — прошепна едно от малките момиченца.
— Мислите ми ли четете, деца?
— Понякога улавяме мисли, но не както си го представяш, тате. Хората не мислят еднакво и мисловните модели се различават повече дори от лицата. Не можеш да разбереш какво си мисли някой друг, освен ако той не знае как да организира мислите си така, че да общува, а ние все още се учим. Но усещаме чувствата ти… Излагаш ме, татко.
— Аз мога да чета мисли — обади се Джордж и бързо погледна към Мартин. — Не и вашите, сър. Не бих го направил.
— По-добре да не те хващам да ровичкаш в ума ми — предупреди го едно от момичетата.
— Разбира се, че няма, Силви!
— Напротив, правиш го. Както и да е, на нас не ни е трудно да ви разчетем, глупаци такива. Всяко момиче може да го стори, няма нужда да бъде ударено. Вие сте прозрачни по рождение, господа.
Тя облегна глава на рамото на Джордж, а той кръстоса крака.
— Какво значи да бъде ударено? — попита Мартин.
Възцари се тишина.
— Татко, искаме да опиташ.
— Да опитам какво?
— Недей да го питаш, Трев, той трябва да го направи.
— Млъкни!
— Какво става тук?
— Татко, спомняш ли си нощта, в която това се случи?
— Как бих могъл да я забравя?!
— Мама държеше Уини, а аз стоях до тях. Ти беше сложил ръка на рамото ми и го стискаше толкова силно, че почти го счупи.
— Съжалявам.
— Не, беше за добро. Светлината те пропусна. Удари мама и някак се разплиска върху мен. Излязох от тялото си и се издигнах във въздуха. Видях теб долу, видях всички ни. Видях мама и Уини, бяха златни в светлината — златни силуети от искри — и също се издигаха бързо. Но рамото ме болеше толкова много, че се спуснах обратно. Отначало бях в шок. Излязох от църквата с мама. Виждах те, но ми изглеждаше толкова далече. Викаше ни. Ти… никога не съм те виждал такъв, тате. Почувствах такова съжаление за теб. Толкова ми домъчня.
— Искам майка ти да се върне. Искам си момиченцето.
Едно от момчетата го разтърси за рамото.
— Ще спечелим, доктор Уинтърс.
Мартин го разпозна — Джоуи Фийлдинг, сина на Джордж и Мойра, които ръководеха „Октагон Фийд“.
— Не ми изглежда възможно — отвърна той, като се опитваше да потисне горчивината и безнадеждността в гласа си.
— На всеки от нас се е случило едно и също. Болеше ни, когато светлината ни удари, и тя не взе всички слоеве. Същността ни остана с телата ни. Загубихме лъжите, надеждите, повечето от наученото, желанията си, представите, които имахме за себе си. Загубихме всичкия баласт.
Едно от малките деца се обади:
— Ние сме като нови. Пак сме нови…
— Стига, плашиш го — намеси се едно от момичетата.
— Не съм уплашен — възрази Мартин.
— Напротив. Ние сме странни и теб те е страх.
— Той не се плаши лесно — сопна се Тревър. — Баща ми е смел.
— Ще му трябва доста смелост, ако го направим.
Мартин осъзна, че този разговор се води на две нива — едно, който можеше да чуе, и второ, което оставаше тайна за него.
— Мисля, че трябва да знам за какво става въпрос.
— Казано по-просто, искаме да станеш като нас.
Как би могъл да го направи? Изглежда, това беше някакъв страничен ефект от неуспеха на извънземните да изтеглят душата.
— Точно така — потвърди Тревър.
— Мислех, че не можеш да четеш мисли.
Тревър се вгледа в отъпканата трева под краката си.