— Ти си лесен, татко. Защото те познавам…
— Стъмва се — каза Джордж.
Тревър го погледна яростно и поклати глава.
— Джордж, не. Не!
— Какво става?
Тревър го прегърна.
— Татко, те искат да си тръгнеш.
— Да си тръгна? Не мога да си тръгна!
Момче, може би на десет или единайсет години, измъкна пистолет и го подаде на едно от по-големите момчета. Беше полуавтоматичен четиридесет и пети калибър. Не го насочи към Мартин, но го държеше пред погледа му.
Мартин се вгледа в него. Вдигна поглед от дулото към младото лице. Очи, пълни със сенки. Тези деца се бяха променили.
— Вижте, трябва да помисля — прошепна той след малко.
Момчето насочи пистолета към него.
— Тревър! Тревър, кажи им, че съм добър баща. Аз съм… деца, слушайте. Трябвам ви. Имате нужда от мен. Аз мога да съм… да заместя…
Момчето дръпна предпазителя.
— Помогни ми, Пами! Хей, ти току-що ми помогна да избягам, а сега искаш да ме прогониш? Това е лудост.
— Татко, ако не тръгнеш… — Тревър не можа да продължи. Давеше се от сълзи.
— Тревър, кажи им. Не мога да оцелея навън. Никой не може.
Момчето се изправи на крака. Имаше едва покарала брада, само лека сянка по лицето му в сгъстяващия се мрак. Насочи дулото право към Мартин и каза тихо:
— Доктор Уинтърс, излезте оттук.
— О, Господи, чуйте, моля ви… само бягам и бягам, не мога да бягам повече. Тревър, моля те, помогни ми. Помогни на баща си.
Тревър се вгледа в него със странните си нови очи и Мартин видя истината: ужасът, който бяха видели, ги беше направил чудовища, всички тях. Тревър също беше чудовище.
Но после синът му докосна бузата му. Не беше жест на момче, а на мъж.
— Тате, оцеляват най-пригодните. Влечугите щете намерят. Не можеш да се скриеш от тях, не си като нас. Ако останеш тук, ще ги доведеш право при нас.
Мартин се отдръпна от оръжието.
— Махни това нещо от лицето ми.
— Тате, трябва да го направиш. — Тревър го прегърна и Мартин притисна треперещото му тяло към себе си. Обърна се към Пами и попита:
— Защо ме спаси? Как може да си толкова жестока?
— Тя е глупачка. — Момчето с пистолета се изплю на земята.
— Обуздай бурята — обади се глас от дъното, — както ние направихме.
— Доктор Уинтърс…
— Пами, наричай ме Мартин, моля те.
— Доктор Уинтърс…
Тя отвори палатката. Навън дъждът се сипеше сред почти непрестанни мълнии и наоколо дебнеха сенки, които не би понесъл да види.
— Това е лудост. Не мога.
— Татко, направи го!
— Трев, не мога!
Синът му се изправи пред него. Лицето му бе обляно в сълзи.
— Изчезвай — каза Тревър и се обърна към момчето с пистолета. — Дай ми го.
— Защо? — попита момчето в недоумение.
— Защото само аз мога да се справя с това.
Взе пистолета и го насочи към лицето на баща си.
— Решавай!
Мартин се вгледа в дулото. Виждаше изопнатите мускули по ръката на Тревър, пръстът му се стягаше около спусъка.
— Тревър?
Момчето затвори очи.
— Сега, тате.
Мартин се опита да измисли някакъв аргумент, някаква молба, но вече нямаше място за аргументи или молби. Пистолетът щеше да гръмне всеки миг и Тревър щеше да прекара остатъка от живота си като сирак, като всички тези деца, но за разлика от тях щеше сам да е отнел живота на баща си.
Мартин вдигна ръка и каза тихо:
— Тръгвам си. Тръгвам си, синко, и искам да знаеш, че макар и да не разбирам, не те виня.
— Просто си върви.
— Знам, че трябва да се грижите един за друг, че не можеш да рискуваш…
— Проклет да си, върви!
Гласът на Тревър вече не беше същият. Беше толкова чувствително дете, че не би могъл да убие и фазан, а сега бе готов да убие баща си и гласът му беше твърд и нисък, изгарян от болката на човек, който би сторил това без колебание.
Мартин излезе сред мълниите.
13.
18 декември, полунощ
Семейни дела
Уайли стоеше мълчаливо край водите на Сондърс и се опитваше да събере смелост, за да премине в другия свят. Щом Тревър можеше да дойде тук, значи и той можеше да прекоси в обратната посока, а това, очевидно, беше наложително.
Спря и се вгледа, опита да различи портала. Сега Мартин беше някъде там, сред тези смъртоносни гори, и някой трябваше да го спаси. Уайли бе решил, че той ще го направи.
Можеше да доведе Мартин тук. Щом никой от другата страна не го желаеше, можеше да живее тук. Колкото и непрактичен, и нравоучителен да беше, и то по начин, който вбесяваше Уайли, човекът не заслужаваше това да му се случи. Собственият му син да му причини такова нещо? Мили Боже!