— Знаем — отвърна Брук.
— Току-що го прочетохме, тате.
— Опитвах се да отида при него, да пресека.
Внезапно чуха гласа на Келси.
— Има ли някой?
— Идваме, скъпа — извика Уайли и се затичаха към къщата. Келси ги чакаше пред вратата на кухнята с ръце на хълбоците.
Прегърна брат си и каза:
— Благодаря ти, че спаси татко. — После потъна в обятията на майка си.
Уайли не се учудваше, че семейството му знае всичко. Келси беше на осем и четеше добре. Вероятно четеше книгата, докато другите бяха заети.
Брук наля вода в кафеварката.
— Мисля, че трябва да разкажем на Мат — рече тя. — Имаме нужда от подкрепата му.
— Да се борим с тях, означава да ги признаем. Да повярваме в тях. И колкото повече го правим, толкова по-силна става връзката им с тази реалност. Затова вероятно не е добра идея да викаме полицията.
Брук сложи кафеварката на котлона.
— Значи изобщо не бива да се опитваме да минаваме през портала.
— Права е, тате — обади се Ник.
— Ами Мартин — той ще умре.
Ник задържа погледа си върху него.
— Какво?
— Тате, просто го остави да се случи. Ти се бориш, а не бива да го правим. Трябва да пишем и да се надяваме, че те ще прочетат написаното и то ще им помогне. Ако някой от нас направи и една крачка в онзи свят…
Очите на Келси се разшириха от ужас и Ник замлъкна.
Брук наля три чаши кафе и седна. Келси се настани в скута ѝ.
— Ник, трябва ли… толкова късно? — обади се Уайли.
Ник му хвърли още един от изпитателните погледи.
— Не си ли спомняш?
— Не — каза Келси. — Не може.
— Какво да си спомням?
Ник прошепна толкова тихо, че едва го чуха:
— Аз съм пазителят, мама е вдъхновителката, ти си писарят. — Погледна към Келси. — Тя е бдяща. — Повдигна вежди. — Спомняш ли си?
Уайли не разбираше нищо.
Ник се втренчи в кафето си.
— Нашата бдяща ме събуди, когато чу ездача. Ако не го беше направила, вече щеше да си мъртъв.
Дължеше им живота си. Връзката, която чувстваше със семейството си, в този миг беше най-силната емоция, която някога беше изпитвал.
— Благодаря ви — каза той и притихна.
След малко обаче се чуха тихи гласове, идваха от горния етаж.
Келси беше затворила очи и Брук започна да ѝ пее „Денят на Дирийн“. Гласът ѝ беше нежен като бриз, твърде тих, за да заглуши разговора, който Уайли чуваше.
Той погледна към тъмните стълби, после към Ник — момчето скочи и се затича нагоре. Уайли извика след него и го последва, а Брук се загледа подире им, без да спира да пее.
Ник стоеше пред кабинета с пушка в ръце.
Уайли обаче знаеше, че вътре няма никого. Влезе и гласовете станаха по-ясни, по-отчетливи.
Но оттук нищо не можеше да премине. Не и толкова далеч от портала.
— Това е историята ми — обясни Уайли. — Историята ми ме вика.
14.
18 декември, късно
Чудовището
Уайли видя влечуги, прекрасни, както са прекрасни змиите, с блестящите си люспи. Бяха в бяла стая с флуоресцентни лампи по тавана над метална маса за аутопсии.
Къде беше това?
После разбра и го написа: Входът на тяхната бърлога беше в планината Шайен, но самото място беше тук, точно под нас. Беше свързано с масата на планетата и енергията, минаваща през вените ѝ — лей линиите, които се сливаха тук. Точно тук.
На осемнайсет километра от къщата се намираше географският център на континенталните Съединени щати. В другия човешки свят базата им беше точно под него. Ако имаше място, откъдето да проникнат в този свят, то беше именно там, където воалът между световете бе най-тънък.
Ръцете на Уайли полетяха. Едва забеляза, че Ник и Брук стоят до него, а Келси спи в ръцете на майка си.
Тримата потънаха в нощта, отнесени от прилива на думите.
Той наблюдаваше движението на собствените си ръце и думите, изплуващи на екрана:
Генерал Самсън се инжектира, пое въздух през зъби, докато познатата агония се разпространяваше по ръката му, прогори дробовете му, а после нахлу в лицето, главата и по цялото му тяло. Беше ужасно и гадно, но трябваше да го прави всеки ден.
Днес не очакваше да се подложи на атмосферата на човешката земя, но го правеше по заповед, която гласеше: „Ще поддържаш физическо състояние, което да позволява свободно придвижване в съществуващите планетарни условия по всяко време.“ Бе недопустимо да е неподготвен, защото не е очаквал да излезе сред проклетия им суров въздух.
— Време — излая той, докато влизаше в кланицата. Краката му нагазиха в кръв. Вонеше на сурово човешко месо.