Трябва да се прибера у дома! Някой да ми помогне!
После се озова на виеща се улица, задръстена с колички, малки мотори, табели на непознат език, лаещи кучета и подскачащи маймуни сред ярката светлина на деня. Улиците бяха пусти, но водата нахлуваше в тях и сградите се сгърчваха като уморени жени под страшната тежест на нощта. Малки вълнички се разливаха все по-навътре, всеки път, когато мястото се разтърсваше, водата облизваше мотоциклетите, табелите и студените пекарни, където някога се продаваше наан за няколко рупии.
Индия, някакъв огромен мъртъв град, който потъваше.
Стоеше на кръстовище. По-надолу се издигаше луксозна сграда — хотел, чиито завеси висяха през прозорците. Той погледна към плискащата се вода, която леко докосваше голите му стъпала, колко чиста изглеждаше въпреки фасовете и бутилките „Фанта“, найлоновите пликчета и подгизналите, сиви кръгли питки наан от мъртвата пекарна.
После се озова в гората. Неговата гора. И видя мъж.
Ник! Брук! Келси! За Бога, събудете се.
Ал Норт вървеше със странни движения — целенасочени, но странни. Проблясваше, докато вървеше, сякаш не беше изцяло там. Когато се блъснеше в храст, мърмореше и изстенваше и около него избухваха сини искри. Там, където краката му докосваха тревата, пламваше син огън.
— Мамо, тате! Мамо, тате! — извика Келси, като прегърна Уайли — който не можеше да спре да пише. Ник продължаваше да спи.
— Тате, Чичо Мечок е в гората.
Най-накрая Ник се събуди. Поклати глава.
— Хей, миличка — каза той на сестра си. — Татко е зает.
Погледни към книгата, Ник! Погледни насам!
Келси се сгуши в брат си.
— Да, Келси, Чичо Мечок е — каза Ник, пресегна се и потупа Уайли по рамото. — Татко, ще спреш ли за секунда? Едно малко момиченце иска да ти каже „добро утро“.
Като напрегна цялата си воля, Уайли се опита да реагира. Но ръцете му продължиха да тракат по клавиатурата, а гласните му струни си останаха парализирани, както винаги, когато изпаднеше в това състояние.
Погледни какво пиша, за Бога. Опита с главни букви.
ПОГЛЕДНИ ТОВА! ЕХО, НИК, АЛ НОРТ Е В ГОРАТА!!!
— Защо не извадим пушките днес, тате — продължи Ник, а спокойната унесеност на гласа му разкри, че НЕ е погледнал.
— О, Ник, беше само Чичо Мечок.
— Трябва да подготвим оръжията, Келси.
— Мамо, Ник ме плаши!
— Ник! — намеси се Брук. Погледна към Уайли, после към екрана, но Келси изтича към нея и я разсея.
ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ ОПАСНОСТ!!!
Начинът, по който се движеха, се промени.
— Тате, ще слезем долу.
Излязоха. Секунда по-късно тракането на клавиатурата спря. Опита се да раздвижи ръцете си — и те се отдръпнаха.
Най-накрая!
Скочи и се затича по стълбите.
— Извадете пушките — извика той. — Ал Норт е в нашата гора.
Бяха във всекидневната, и тримата. Шкафът с оръжията беше отворен. Магнумът лежеше на масичката за кафе. Келси седеше на дивана с палец в уста и свити под брадичката колене. Беше ги спасила, помисли си Уайли. Отиде до нея.
— Как изглеждаше Чичо Мечок, скъпа?
— Ядеше ягоди.
— И как разбра?
— Устата му беше червена.
Грубата операция.
— Тате — каза Ник. — Току-що беше тук. Дойде до къщата. Реших, че ще влезе, но или се е объркало нещо, или е променил решението си.
— Защото не е влязъл? Сигурен ли си?
— Разбира се, че не съм сигурен. Може да е на тавана или да е невидим. Нямам идея.
— Но не го чу да влиза? — Уайли отиде до прозореца.
Ник дойде при него и след малко посочи:
— Там!
— Не го виждам.
После го различи — нещо червено се мярна сред сенчестите дървета. Раните от грубата операция. После видя проблясване на метал.
Сред тези дървета имаше някого, със сигурност, и той държеше в ръце голямо и грозно оръжие.
16.
19 декември, сутринта
Лов на души
Мартин беше заобиколил сечището, където се спотайваха зловещите сенки на чудовищните паяци, които децата наричаха ездачи. Беше поел по хребета, по който се стигаше до къщата му. Но не тръгна към нея. Идеята да се приближи до опустошената развалина му бе противна.
Валеше силно, но сега дъждът бе спрял и втората луна се открои ниско над хоризонта, като хвърляше отблясъка си над скалите и изкривените малки дръвчета по склона.
Опитваше се да не мисли за бъдещето, каквото очевидно нямаше, и най-вече се мъчеше да не се ядосва на Тревър.
Разбира се, синът, когото обичаше, малкият Тревър вече не съществуваше. Странното същество, заело мястото му, гледаше на света по съвсем нов начин.