— Но аз те обичам — прошепна Мартин в тишината. Винаги щеше да го обича, малкото дете, което беше държал в прегръдките си през страховитите нощи, което го беше поглеждало с радостни, доверчиви очи, което така бе обожавало баща си.
Независимо колко далеч отвъд границите на познатия свят беше отишъл Тревър, Мартин щеше да го следва в сърцето си, да се опитва да го разбере, да му даде любовта и подкрепата, от които се нуждае.
После внезапно се завърна мисълта: „Той ме изхвърли. Направи го.“ И Мартин не можеше да не се запита: „Какво може да накара един син да извърши такова нещо?“
Никога не беше вярвал в митовете за дявола. Беше се убедил, че християнският дявол е рогатият бог на старите вещерски култове от Северна Европа, нищо повече. А рогатият бог беше древногръцкият бог на веселието, Пан. С други думи, езическото божество беше превърнато във враг на новия бог. Подобни неща се случваха в историята на религиите, боговете на миналото се превръщаха в демони на настоящето.
И все пак нещо беше нарушило баланса между доброто и злото в света и затова Тревър беше постъпил така, затова неговата собствена душа скоро щеше да бъде хваната и унищожена, а тялото му щеше да стане собственост на някой друг.
Отекнаха гръмотевици и отново заваля. На светлината от мълниите Мартин съзря елен. После чу високо в небето писъка на козодой. Зората идваше, но нахлуващите облаци бяха толкова плътни, че все едно още беше нощ.
Той затисна ушите си с длани, после се извърна и опря лицето си в скалата. Цепнатината, в която се беше прислонил, не беше дори половин метър дълбока и на височина едва надминаваше ръста му. Дъждът се плискаше по гърба му и вятърът, смразяващо леден, нахлуваше под разкъсаното му яке.
Беше толкова окаян, колкото не си беше и представял, че е възможно. И може би, помисли си, бе време да умре.
Линди и малката Уини си бяха отишли завинаги, трябваше да го признае. Беше му трудно да го приеме, а отхвърлянето от страна на Тревър бе превърнало съществуването му в чиста агония.
Но как да се самоубие, след като не смееше да помръдне? Може би ако се опиташе да се върне в палатката, децата щяха да го убият. Но как би могъл да накара Тревър да участва в подобно нещо?
Чу се още един вик, изпъден с нетърпение, трептящ над тътена на гръмотевиците. Мартин се премести и се вгледа към сечището. Някъде там беше Сондърс, а Сондърс можеше да прелее. Щеше да е много опасно, ако се случеше, а при този дъжд ги чакаше точно това.
Ако се гмурнеше, ударът в скалите щеше да го повали в безсъзнание, преди острите камъни да го разкъсат на парчета. Неприятно, но определено по-добре, отколкото да прегризе собствените си вени.
Къде ли се намираше спрямо потока? Не можеше да се ориентира, но ако тръгнеше надолу и се придържаше към деретата и поляните, вместо да се опитва да прекоси хребетите, накрая трябваше да стигне Сондърс. Стига, разбира се, да не го заловяха преди това.
Вгледа се в тъмната земя и тя му се стори съвсем чужда, като повърхност от друга планета — тази малка горичка, където се беше разхождал и ловувал, където беше живял.
Същите тези дървета, същите тези скали, прииждащата буря — всичко това щеше да продължи дълго след като него го няма. Бръмбарите, които сега се спотайваха в тревата, скоро щяха да намерят с какво да пируват.
Изправи се под поройния дъжд и се затича към ревящия мрак. Вятърът го накара да се олюлее, а гръмотевиците — да се свие. Би трябвало да е заслепен от дъжда и мрака, но падащите мълнии му помагаха да намира пътя си. Тогава чу друг звук, който не успя да различи съвсем. Беше по-дълбок от гръмотевицата, силен звук, но изпълнен със съскане и тътнещ достатъчно, за да разтърси дробовете му.
Проблясъкът на мълнията разкри стена от мъгла. Мартин спря да тича, защото отиваше към нея. После забеляза формата ѝ — беше дебел фуниевиден облак, огромен и вероятно на не повече от няколко километра разстояние. Движеше се плавно през опустошената прерия.
Мартин отметна глава назад, крещеше и се смееше едновременно. Видя нещо черно да се стрелка сред бурята, козодой. Изглежда се стремеше към него и той изтича към близките дървета, за да се скрие.
— О, Господи, Линди, толкова съжалявам.
Не трябваше да ги води в проклетата църква, трябваше да последва собствените си инстинкти и да скрие семейството си в убежището срещу урагани.
Друга светкавица освети мястото около него. Беше съвсем кратък проблясък, но го накара да завие като бясно куче. Обърна се — но те бяха и зад него, още по-близо от другите. Но освен това се приближаваше издигащото се в небето като огромна стена торнадо, страшен стълб на смъртта с още по-тъмни сенки, ускоряващи се по фунията му. Различи коли, покриви, дървета, тела да се мятат из вихъра. Затича се към бурята — после видя пред себе си нещо, което му заприлича на висока ограда и сред пречките ѝ, нещо черно с жълти ивици. Назъбена мълния проряза облаците и в сребърните ѝ отблясъци видя, че се взира във вдигнатите предни крака на паяк с размерите на малък кон.