После се озова на земята, останал без дъх, главата му се блъсна толкова силно, че изпукването на челюстта му прозвуча като изстрел и пред очите му затанцуваха звезди.
Малкото въздух, който му беше останал, излетя, когато земята се разтърси, и в следващия отблясък на светкавицата той видя създанието, заплашително надвесило се допреди миг над него, да излита като демонична птица, погълната от идващото торнадо.
От мрака избликна светлина с трепетното изящество на зората. Докато лежеше по гръб, а дъждът се стичаше в очите му, той видя смъртта си да идва, видя я с подробности, също както легендите разказват, че съзираме края си — светлината се плъзгаше бавно като сироп, бяла и жива, а капките, които я докосваха, се превръщаха в дим.
Но не го обхвана спокойствие, нямаше я и онази странна безчувственост — а после виждането, виждането: настъпи огромна промяна в зрението му и той усети екстаза с кожата си — бе заобиколен от гора от тапицирани крака на мебели, и осъзна, че гледа през детските си очи в стаята на майка си, където беше направил първите си стъпки. То беше като да летиш, тази прекрасна нова възможност да ходиш на два крака, и го връхлетя радостта, о, Господи, детството беше царството, истинското царство небесно.
И тогава разбра колко ценна е тази стока, наречена памет, целият му живот можеше да се вкуси, докосне, помирише, да се усети, сякаш се случваше отново и винаги, и той осъзна, че човешкото същество е средство, което записва съвършено шумоленето на всяко листо и всяко трудно преминаване, и щастливите дни, и сивите, и последната му мисъл беше колко величествено и невероятно е това създание, какво чудо е то, и че неслучайно на природата са били потребни пет милиарда години, за да го създаде.
А после: „Ще бъда вложен в кутия, каталогизиран и продаден като дрога на някой, който е изгубил цялото си щастие, всяка радост, всякаква почтеност и е по-празен от смъртта и студенината на космоса. Аз — моето вечно същество — ще бъда продаден.“
Червено. Гласове — глас, глас от злато, ангелски, прекрасен глас.
Червеното се превърна в шум, нахлуващ, удрящ. Превърна се в огън. Огън в бедрото му. Някой жулеше кожата му, не, по-лошо — режеше я. Режеха и провираха ножа между мускула и костта.
Колеха го сред полето.
Лицето на Тревър изплува сред дъжда белязано от мъка. Тревър. Древно създание. Пътешественик.
Като мен.
Събрани пътешественици, баща и син.
Вятърът зави, дъжд и градушка се посипаха като куршуми и Тревър изпищя:
— Дръж се, тате. Дръж се.
Мартин се притисна към земята. Всичко утихна. Сякаш и последните остатъци от въздух бяха изсмукани от дробовете му. Почувства краката си да се вдигат, чу зловещ тътен и земята пред него се освети от падащата зелена светкавица.
Чу се оглушителен рев и някакъв камион полетя в небето, а ярките му фарове осветяваха сипещия се дъжд. Беше огромен, тридесет и две кол есен контейнер за пилета.
Пилетата се разлетяха навсякъде.
Пищяха и кудкудякаха, подхвърляни от вятъра като огромни топки перушина.
Тежестта изчезна от гърба на Мартин, някой му помагаше. Силна мъжка фигура. Не можеше да види лицето.
— Ще се върнат след малко. Няма да спрат.
Тревър изтича в мрака и Мартин не се опита да си обясни какво беше станало току-що. Хукна след него с всички сили. Откри, че може да вижда в мрака на бурята — достатъчно бе да го пожелае — и може да тича като ангел пред вятъра.
Тревър спря, сграбчи няколко пилета и продължи да бяга. Мартин последва примера му.
Навлязоха по-навътре в гората. Бурята отмина и първата луна изгря, малка и ярка, със свитата си от звезди. Но от север и запад се задаваше нова вълна облаци. Бурите нямаха край, като че ли разклатената вселена имаше нужда да изразходва енергия на всяко ниво, докато отново постигне равновесие.
Мартин чу барабаненето и разбра, че се движат към палатката.
— Тревър, те ще стрелят…
— Не, няма.
Той прекърши вратовете на пилетата, които носеше, и ги остави до платнището на палатката. Мартин стори същото.
В този миг се чу смразяващ душата вик, после още и още, и десетина огромни сенки се устремиха към тях. Едно от съществата спря пред Тревър. Изкрещя, червените му очи горяха, и се понесе около него, стеснявайки кръга, докато още едно се присъединяваше към лудешкия танц.