После Мартин беше увит в студена кожа, която миришеше сякаш на чесън и препарат за балсамиране. Нокти се спуснаха към гърдите му, разкъсаха якето и ризата, и се забиха в кожата му, както нож потъва в масло.
Страхът, бяха му казали децата, ги водеше. Много добре, щеше да заключи страха си дълбоко.
Съществото се вгледа ядно в него, очите му бяха толкова близо, че Мартин можеше да види огъня в тях. Устата се отвори, белият език потрепери като червей.
Някак си спомни молитвата на Франи Глас и я заповтаря. Това стопи страха му, независимо че не беше вярващ, молитвата пак имаше силата да разсее ужасеното сърце.
Нещото скокна назад, хвърли му поглед, в който се четеше съжаление и ярост, а и нотка на изненада, че този жалък човек е успял да го победи.
Пами отвори палатката и двамата влязоха сред сенките и барабаненето. Нямаше много светлина, но Мартин успя да различи Лен Уард и Клеър Джеймс, които удряха барабаните. Забеляза емблемата на „Кугуарите на Хароу“.
Виждаше ясно всяка подробност, очите на всички блестяха на свещите и той разпозна младостта в миризмата им, младата, мощна миризма на сина му, разцъфтяващата миризма на момичетата, и ги видя, наистина ги видя — и разбра, че само за няколко мига в живота си е виждал хората с такава яснота, с такава любов, с такава невероятна съпричастност.
Майкъл Райън, звездата на „Кугуарите“, му подвикна:
— Ей! — И се вгледа в него със странните си сенчести очи.
После Пами започна да пляска, Тревър прегърна баща си и всички освен барабанчиците запляскаха.
— Какво става? — попита Мартин.
— Тате — каза Тревър, — опитай се да разбереш.
По страните му се стичаха сълзи и Мартин го прегърна. После се приближи момиче, което май се казваше Кристъл. В едната си ръка държеше огледало, а в другата свещ.
В огледалото Мартин видя чуждо лице — мръсно, мокро, възслабо, брадясало. Лице на бездомник, на бродяга, на миньор в мрака на земята.
Очите го гледаха с мрачен блясък, много мрачен в жълтата светлина. Всъщност бяха черни като въглени, като тези на децата наоколо и като на сина му.
Душата му сякаш изпълваше въздуха в палатката, смесваше се с техните души. Беше като да подхванеш песен, която винаги си знаел, и да я запееш отново.
Сега Мартин разбра какво е станало с него — същото, което се беше случило с тези деца, когато светлината се беше опитала и не беше успяла да ги плени.
Нещо си беше отишло обаче. Определено беше загубил нещо. Не същността си. Все още беше Мартин Уинтърс. Усещаше се по-лек и по-свързан със света — но не със света на улиците, компаниите и археологическите разкопки. По-скоро със света, който съществуваше тук и сега. Дъждът, дърветата и децата в палатката.
Беше жив. По-жив от всякога.
Не го бяха отхвърлили. Бяха постъпили с него, както човешките общества постъпваха с шаманите, свещениците и лечителите си. Бяха го накарали да се сблъска със смъртта и така да се освободи.
Това беше разликата. Децата в палатката не бяха пленени от светлината, бяха освободени благодарение на провала ѝ.
Мартин също беше свободен. Тревър му се усмихваше, лицето му беше мокро от сълзите. Бяха се спасили на косъм. Можеше и да не се справи.
— Благодаря ви — каза им Мартин. Тревър дойде при него, облегна се на рамото му и веднага заспа.
Мартин също заспа и животът на децата се понесе към съдбата, която ги очакваше само след няколко часа. Съдба, която щеше да им донесе нов живот или завинаги щеше да угаси искрите на човешката душа.
Част трета
Абадон
… имаха опашки като у скорпии, а на опашките им имаше жила, и дадена им бе власт да пакостят на човеците пет месеца.
За цар над себе си имаха ангела на бездната; името му по еврейски е: Авадон, а по гръцки — Аполион.
Едното „горко“ мина, ето, след него идат още две „горко“.
17.
20 декември
Ужас
Генерал Самсън беше получил повиквателната в дневната си поща от Авадон. Както обикновено беше пълна със заплахи и искания. Но този път най-отгоре върху купчината, прехвърлена през малкия, но стабилен портал, който се намираше под географския център на северното полукълбо и в трите свята, лежеше лист дебела жълта хартия.