Той веднага се досети какво е: призовка от Ехидна.
Стоеше замислен в претъпкания автобус на път за срещата, от която не очакваше да се завърне.
Беше се върнал не само към любимата си форма, с прекрасната чернота на люспите, с гордия блясък на червените очи, но също така бе отново в свят, в който нямаше нужда да се тъпче с антиалерген, а после да променя външния си вид за часове, докато всяка част на тялото го сърби влудяващо.
Не искаше да умре. Но повече се страхуваше от мъченията. А те щяха да го измъчват, разбира се, като назидание за останалите. Щяха да го направят в същата зала, изпълнена със смеещи се и приветстващи низши създания, възрадвани от възможността да видят сгромолясването на пълководец.
Щяха да откъснат все още живата му кожа и да го накарат да танцува на студа, а децата щяха да дойдат и да втрият сол в бялата му оголена мускулатура. Щяха да опекат бутовете му и щяха да го накарат да присъства на банкета, облечен като клоун.
Беше заради нея, проклетата високородна капитан Мейзъл, заради нея и проклетия ѝ баща. Те стояха в основата на падението му.
Надяваше се, че победата над хората ще му донесе истинско богатство, а също и власт, която несъмнено го придружаваше.
Ала вместо да преминат през четиринадесетте огромни портала, които щяха да се отворят утре, милиардите гладуващи щяха да бъдат задържани тук и техният гняв щеше да се излее върху него.
А той, разбира се, нямаше да разполага с души за продан.
Но все още не беше победен, все още не. Може би щеше да успее да ги убеди да го върнат на Земята, защото дори да не съумееше да отвори порталите за обитателите на Авадон, можеше да докара онези милиони души, пълни със спомени за радост и любов, каквито никой тук не беше изпитвал.
Но не сега. Сега се бе превърнал в поредния нещастен и изплашен мъж, който се возеше в разнебитен автобус по Улицата на походите към Правителствената къща. Един сред петдесетте в старото возило. Заслуша се в съскането на газа, който изтичаше от резервоара на покрива — въглищен газ, уж по-малко замърсяващ от мощните горива, достъпни за елита. Всъщност никого не го беше грижа за кафявото небе. Въглищният газ бе евтин, подобно на платната в морето — най-евтиният начин да се транспортират серафимите от нисшите класи.
От двете страни на широката улица се извисяваха правителствени сгради, а право напред бе най-голямата от тях, където вероятно щеше да получи нови заповеди.
Трафикът беше доста оживен. От време на време превозното средство на някой от големците минаваше през платното, запазено за автобуси. Въздушни коли профучаваха над главите им. Той дори не поглеждаше нагоре. Заслужаваше този живот. Заслужаваше място сред елита, дори сред самия борд на директорите.
Най-накрая стигнаха до Улицата на блаженството, която отбелязваше центъра на дългата правителствена част. Воят на сирената накара автобуса да спре рязко. Облечени в бяло деца, строени в дълги редици, пееха хвалебствена песен за постиженията на някоя от комисиите. Мелодията беше винаги една и съща, но комисиите се сменяха в зависимост от политическия климат.
Мястото за арестанти беше претъпкано с пет хиляди голи жители от нисшата класа на Авадон. Всички оковани, някои викаха, че са невинни, други плачеха, трети стоически понасяха съдбата си. Адвокати с кървавочервени качулки, обозначаващи професията им, се движеха сред членовете на комисията и техните приятели, като се опитваха да получат подпис за различни заповеди, с които се купуваха или продаваха осъдените. Понякога някой изпращаше бегач към редиците затворници, който се завръщаше с млада жена, която щеше да бъде изнасилвана, докато умре на някое празненство.
Воня на повърнато изпълваше въздуха. Взвод Млади водачи в кафяви униформи и черни шапки се придвижи до първата редица. Всички размахваха ръце и пееха с детския хор, после започнаха да режат гърла и закланите затворници падаха в гърчове на земята. Момчетата щяха да получат медали за убийствата.
Сблъсък с поддръжниците на Съюза миналата нощ бе прераснал в свирепа битка при стената, която, изглежда, беше спечелена от Младите водачи. Разбира се, не можеше да се твърди със сигурност, но подобна весела екзекуторска сутрин предполагаше, че новината е вярна.
Съюзът беше почти сломен, владенията му бяха сведени до няколко хълма, не повече от малък парк. А навсякъде наоколо се ширеше огромен планетарен град, в който властваше Корпорацията с цялата си мощ. В него имаше богатства отвъд най-смелите представи, и бедност, в която не можеше да се повярва.