— Как изпратихте убиец в място, където ние трудно проникваме, генерале?
— Е, успяваме, макар и с известни ограничения. И не забравяйте, че колкото повече се приближаваме до мига на прехода, толкова по-лесно става.
— Значи агентът определено не е проблем?
Самсън преглътна киселината, надигаща се в стомаха му. Агентът се намираше само на няколко километра от центъра на цялата операция и не само това, но беше успял да проникне в непробиваемата вселена с една луна, където живееше като съответствие на най-опасния човек в света с две луни — Мартин Уинтърс.
Беше невероятно постижение. Но Самсън нямаше никаква идея дали агентът е мъртъв. Ала Норт също беше блестящо постижение и той трябваше да вярва, че атаката е успяла.
— Можете ли да го потвърдите, генерал Самсън?
Единственият приемлив отговор беше „да“. Всичко друго щеше да доведе до мъчения и смърт.
— Агентът е мъртъв.
— Тогава нека съобщя добрите новини на скъпата си съпруга. Тя много се притесняваше за тази подробност.
Самсън се задави. Трябваше да седне, но тук нямаше столове. Пронизващата светлина го караше да се чувства гол и изложен на показ. Караше люспите му да треперят, за да не се вдигне телесната му температура и да го направи муден.
Изотзад се мярна ужасяваща сянка, долетя пронизителен женски кикот.
Можеше да е само тя.
После светлината угасна. Когато очите на Самсън се нагодиха към сумрака, той зяпна от изненада: присъстваше целият борд на директорите. Всички до един, дори бащата на Мейзъл.
Зад събрания борд огромен прозорец разкриваше гледка към морето на Анубис и невероятен копнеж изпълни сърцето на Самсън, когато видя кораб, перлено бижу под слънчевите лъчи, с червени платна, които леко потрепваха под бриза. Колко ли хубав беше животът на тези прости моряци, дори на онези сред тях, чиято работа щеше да скъси дните им: дърводелците, плетачите на въжета и миячите. Поне не рискуваха душите си като политиците или генералите.
— Ела — каза Ехидна. Дори го хвана за ръка. Отблизо изглеждаше зашеметяващо, блестяща смесица от най-мъничките възможни люспи, розовеещи под високите ѝ бузи, деликатно сини около усмивката ѝ, искрящи, радостни бледорозови очи. Тялото ѝ, напълно видимо под робата от воал, изтъкан от златни нишки, беше с прелестни извивки, невероятно възбуждащо. Бе толкова безкрайно различна от простите жени в автобуса с мрачните им люспи, обрасли в плесен, че можеше спокойно да бъде различен вид, не серафим, а да произхожда от някой по-далечен и величествен от Авадон свят.
Самсън я последва покрай залата към частните ѝ покои, като през цялото време усещаше силната ѝ студена ръка в своята. Опита се да овладее люспите по врата си, но плесенната миризма на желанието му продължи да се процежда през пулсиращите му жлези. Това я накара да отметне глава назад и да се разсмее, а Белет го сбута в гърба и изсъска.
Играчките бяха разхвърляни по легендарния под от чисто злато и децата, които си играеха, се стрелкаха между краката на родителите си. В края на огромната стая придворните дами изпълняваха задълженията си, някои шиеха, докато топлеха последната ѝ партида от черни яйца, други се вслушваха внимателно в ставащото.
— Той ще седне — каза Ехидна, докато приближаваше дамите си.
Двама младежи донесоха столове. Бяха от толкова високо потекло, че люспите им бяха бели като бита сметана, бледи почти колкото нейните.
Беше заобиколен от прелестни жени. Тези аристократки караха дори високородна благородничка като Мейзъл да изглежда мрачна.
Самсън се опита да не се издава, че е почти зашеметен.
Някои от децата се събраха да гледат, любопитни без съмнение да видят какво ще го сполети. Защото беше спечелил само първия рунд.
Той се вгледа в безизразните лица на членовете на борда. Не можеше да предугади нищо. Всички очи се взираха право напред. Най-висшата в света им рядко се заемаше лично с нещо, а когато го правеше, всички мълчаха. Каквото и да стореше Ехидна, щеше да е последвано от пълно одобрение. Дебатите щяха да спрат.
Тя се вгледа в него, наведе се и го плесна по врата.
— Толкова интересни люспи — промърмори и в очите ѝ заискри нещо различно от презрението, което Самсън очакваше. Мина му през ума, че старата Ехидна може да е умряла и вече да е заместена от друг клонинг, а може би и от друга душа, която използва съхранените в мозъка спомени по съвършено друг начин.
С високородените нямаше начин да се каже със сигурност кой притежава определената идентичност в даден момент, ето защо съществуваше вероятността пред него да не е личността, която го беше повишила. И не беше изключено да смята, че предшественичката ѝ е допуснала грешка.