— Госпожо, те са под стабилния портал, готови са за доставяне. Свързал съм ги с ядрото на земята с две луни. Не могат да избягат. Мога да ги докарам.
Тя махна на момчето, което разсече въздуха пред тялото на Самсън, после хвърли куката по един от членовете на борда, който я избегна, плюейки и съскайки.
Момчето го гледаше гневно, докато Самсън оправяше униформата си.
— Ще се върнеш, копеле — закани се хлапакът. — А когато се върнеш, пак ще се срещнем.
И прокара пръсти по гърлото на Самсън.
Самсън тръгна заднешком, като се покланяше, докато не слезе от златния под върху мрамора. Когато видя чернотата му, почти заплака от умиление.
Докато се спускаше с асансьора, страхът му се замени с гняв. Как смееха те, тези гадни, алчни оруда се държат така. Искаше му се да одере кожата им с куката, дори нейната, да, особено нейната. Да я разкъса!
Вратата се отвори и той излезе във фоайето. Докато минаваше през големите стоманени врати, благослови мислено факта, че пазачите сега го гледаха с безразличие. Прекрасно безразличие.
Навън го очакваше свободата. Животът беше толкова хубав въпреки болката, загубата, борбата. Самият живот, който разцъфваше, беше толкова сладък.
Как смееха да си играят с живота му, за да се забавлява някакво си дете. Неговият живот! Докато се спускаше по стълбите, част от него искаше да извика към кафявото небе:
— Оживях, качих се до върха с черен билет и оцелях!
Не го извика обаче. Продължи да върви с достойнство, присъщо на генерал.
Вървеше към автобусната спирка, когато едно възхитително „Шу“, най-добрата въздушна кола в света, профуча толкова близо до него, че той трябваше да се наведе, за да не бъде блъснат.
Колата спря, жълтата ѝ повърхност блестеше. Черните ѝ прозорци бяха непроницаеми. После вратата се вдигна и един чистокръвен мъж се наведе навън.
— Вие ли сте маршал Самсън?
— Аз съм генерал Самсън.
— Имам заповед да доставя това на маршал Самсън. Имате ли идентификационен номер?
Самсън го извади.
Мъжът пъхна картата в конзолата. Самсън чу утвърдителното позвъняване на колата. Водачът изскочи.
— Ваша е, маршале. Карали ли сте такава?
Самсън се насили да не зяпне. Беше зашеметяващо, вместо да го убие, му беше подарила едно от най-скъпите спортни превозни средства в света, прекрасно творение, достъпно само за най-влиятелните от висшата класа. Само притежанието на подобно нещо го издигаше до аристократ.
Той влезе в колата. Прекрасният интериор блестеше с екзотични метали — зелени, златни и сребристи.
Кожата беше бледа и млечнобяла. Човешка без съмнение, при това на млад екземпляр.
Погледна към таблото, гора от искрящи златни бутони, които не познаваше.
— Нямам представа как да я управлявам.
— Няма нужда да знаете. Одушевена е.
Беше твърде изумен, за да отвърне. „Шу“ одушевяваха не повече от хиляда превозни средства на година. Подобна кола би му струвала заплатата за десет живота напред. Да я кара, означаваше да се чувства като една от най-влиятелните и могъщи личности в своя свят.
— Душата… човешка ли е?
Мъжът, който бе докарал колата, се засмя.
— Може би следващия път, господине. Но си я бива. Много е умна и се подчинява лесно. Колите с човешки души трябва да се карат много предпазливо, както ви е известно. Те са бързи и много интелигентни, но понякога са коварни.
Наистина имаше случаи, когато се разбиваха на парчета с надеждата да се освободят. Не се получаваше, разбира се. Не можеха да се освободят сами.
Но управляваха колите превъзходно.
За проба попита колата:
— Там ли си?
След кратко мълчание се чу отговорът:
— Кой сте вие?
— Новият собственик, заведи ме у дома.
Машината се поколеба се за миг, докато четеше идентификационните му документи.
— Да — отвърна накрая. Самсън не попита какво е било сложено в машината. Не го интересуваше, стига да си вършеше работата. Сега колата беше негова, това беше важното.
Колата се устреми нагоре и двигателите ѝ запяха, а Самсън се обади на Ехидна.
— Моля — чу гласа ѝ в ухото си.
— Как мога да ви се отблагодаря?
— Сещам се за два начина.
— И те са?
— Отворѝ и двата човешки свята и ще ти дам дял град. Ще наруша закона на кръвта и ще ти дам да носиш Небето.
Колата се спусна из малките улички в задната част на града — истинския град. Обитателите му поглеждаха нагоре, сваляха шапки, вдигаха разтворени длани, за да покажат лоялността си към Корпорацията, защото никой друг, освен собственик, не можеше да кара подобна, светеща с виолетовата светлина на душа кола.