— Само ръце ли видя, Келси?
— Да, тате. Опитаха се да ме сграбчат. И когато ме докоснаха, ги видях. После изчезнаха.
— Алицето, което си видяла… как изглеждаше?
— Когато Недодялко го удари, беше окървавено и зловещо, тате. Беше ужасно.
Уайли погледна сина си. Ник срещна погледа му. Беше разбрал. Но не каза нищо.
Трябваше да внимават, защото в къщата имаше някой, когото не можеха да видят, и единствената му дел беше да убива.
— Да слезем долу и да си направим какао — предложи Ник. — Имаме нужда от малко какао.
— Никълъс, късно е, Келси е уморена.
Келси прегърна майка си през кръста.
— Хайде, мамо.
— Само една чаша тогава и няма да се бавим, защото малкото ми момиченце има нужда от сън, за да бъде красиво.
Брук вдигна Келси и тя се сгуши в ръцете ѝ.
Докато слизаха по стълбите, Ник попита баща си:
— Ще ходим ли на лов сутринта?
— Ще ловувате през учебен ден? — учуди се майка му.
— Не е учебен — отвърна Ник. — Денят на учителя е.
Уайли отлично разбираше какво целѝ синът му. Не можеше да говори открито, не и когато някой се навърташе тук, те не можеха да го видят, ала той слушаше.
— Можем да отидем за фазани — каза бързо. — После ще ги опечем, много са вкусни. Пушките са готови, затова можем да тръгнем рано.
— Да ги извадим тогава — предложи Ник.
Уайли усещаше присъствието в къщата, беше осезаемо. Нещо невидимо беше наблизо, над тях.
Той отключи шкафа с пушките, извади една от ловните и я подаде на Ник, а самият той си взе от едрокалибрените и каза на Брук:
— Мини зад нас.
— Моля?
— Мамо, мини зад нас!
Уайли видя движение, много отчетливо, на не повече от двайсет сантиметра от лицето си. Око и част от лице. И той знаеше нещо за него: това лице беше ужасно обезобразено. Ал Норт се беше върнал за втори опит.
После около китката му се сключиха пръсти. Погледна ги и почувства яката хватка.
— Тук е, тате — изпищя Келси и този път и Брук го видя и изпищя. Не само изпищя, започна да вие.
Ник стреля в привидно празното пространство, където трябваше да се намира фигурата. Появиха се няколко пурпурни проблясъка във формата на човешко тяло, но сачмите минаха през него и се забиха в далечната стена на всекидневната, като разбиха големия преден прозорец и оставиха бразда в канапето.
Ръката изчезна.
Ник изсумтя, защото нещо го захвърли към стената. В мига, в който тялото на нашественика го докосва, се видяха ръбовете на черна разкъсана униформа. Уайли не беше едър мъж, далеч не толкова як като Ал Норт, но се хвърли към него. Сключи ръце около врата му, дръпна главата му назад и го удари в лицето. В този миг главата и лицето се появиха, заедно с изпънатия врат, чиито вени пулсираха, а очите бяха обрамчени от белези и капеща кръв.
Като видя това, Брук отвори шкафа за оръжия и измъкна големия сребрист магнум, за който беше вдигала толкова скандали. Размаха го и без да знае какво прави, натисна спусъка.
БАМ! БАМ! ВАМ!
Фигурата прелетя през стаята и се блъсна в телевизора сред дъжд от искри. Остана да лежи там. Лявата част на лицето и рамото се виждаха ясно. И двете длани и по-голямата част от лявата ръка се различаваха, докато едната длан не мина през мястото, където би трябвало да се намира стомахът, и потъна в обвивка от невидимост, а после се появи с кръв по пръстите.
Единственото око, което се виждаше, беше сиво и се взираше свирепо от окървавената орбита. Операцията бе извършена грубо и жестоко. Досега Уайли не беше осъзнал колко некомпетентен е бил лекарят.
Ръката се изстреля напред като глава на змия. Държеше нож и острието полетя към него — въртящ се, проблясващ метал — и издрънча в стената. Чу се плющящ, съскащ звук и взрив от синя електрическа енергия. Там, където тя се разливаше, реалността сякаш се оголваше.
На мястото на стената сега имаше врата със синя, трептяща рамка, а отвъд нея — кухня с извит, стопен плот, тостер, който изглеждаше като от разтопен восък, и хладилник — полуразтопен и отворен.
Там бяха враговете, гледаха към тях. Уайли знаеше какво вижда. То му се стори по-ужасно, отколкото си го беше представял, докато пишеше за тези хуманоидни влечуги, защото бяха толкова изтънчени, толкова красиви с проблясващата си бледа кожа и толкова ужасяващи с твърдите си, празни и подвижни очи, които бързо се впериха в стаята с блясък, който можеше да се изтълкува само като тръпнещо задоволство.
Серафими, така се наричаха, но ние имахме имена за тях, имена във всяка култура по света, от всяко време в историята. Една дума, с която да се обясни нещо толкова изящно и толкова грозно: той гледаше право в очите на същество, което хората и в двата човешки свята наричаха демон.