Келси се затича към него. Тичаше с детското невежество и желание да намери укритие. Едва ли разбираше какво вижда. Може би виждаше полицай — черна униформа, сребърни копчета, червени нашивки — или пък някакво друго спасение, но тя изтича към нещото през портала и прекоси в другата вселена. Умиращата вселена. Мястото, където откъсваха душите от телата и превръщаха малките момиченца в скиталци.
Уайли подхвърли пушката си на Ник и извика:
— Стреляй! Изправя се.
— Келси! — изкрещя Брук и хукна след нея в отчаян опит да стигне развяващата ѝ се нощница, преди да мине през вратата — която издаде тих, влажен звук, нещо като преглъщане. Келси застина огряна от виолетова светлина, сякаш пленена в някакво лазерно шоу.
Съществото, което я чакаше, се приведе и разтвори ръце, но усмивката разкри малки и остри зъби и златни очи, които не гледаха с радост, а с погледа на изгладнял вълк.
Уайли се спусна след дъщеря си и усети как мощен електрически импулс преминава през цялото му тяло, последван от задух и прилошаване. Озова се до Келси. Беше леденостудена, кожата ѝ бе посивяла и за миг го прониза мисълта, че душата ѝ вече си е отишла.
Демонът имаше бяла коса, тънка и мека, полюшваща се около главата като ореол.
— Здравей — каза тя. — Аз съм Дженифър Мейзъл. Радвам се да те видя, Уайли.
Думите бяха като удари, нанесени с увит в коприна чук, толкова меки и заплашителни.
Той се обърна и видя празна стена. Вратата вече я нямаше.
— Ще трябва да дойдеш с мен — излая демонът. — Ще поостанеш.
Но Уайли си спомни мъдростта, която се предаваше от поколение на поколение, и осъзна, че тя е способна само да лъже, и като хвана дъщеря си, се хвърли към стената.
Зад себе си чу вик:
— По дяволите!
В следващия миг отново си бе вкъщи.
Ник стреляше по убиеца, а Брук тичаше към тях. Сграбчи дъщеря си и се скри заедно с нея зад канапето.
— Стой зад мен, тате — каза Ник.
— Стреляй с магнума, за Бога!
— Няма патрони.
Нов изстрел на пушката разтърси света. Зад тях се чу припукване, ядно съскане и демонът влетя в стаята. И в същия миг се превърна в човек.
— Арестуван си, Уайли — каза Дженифър Мейзъл тихо.
В кой свят си мислеше, че се намира?
— Не и тук, скъпа — изсумтя Уайли. Беше вдигнал празния магнум и го запрати към главата ѝ. Избухна проблясък от пурпурно-бяла енергия. Мейзъл се обърна, а от кожата ѝ се заиздига червен дим. Задави се, после се изправи и измъкна своето оръжие. Беше по-черно от нощта, с грозен тъп накрайник.
Уайли инстинктивно разбра, че не трябва да ѝ дава възможност да стреля, не защото това щеше да ги убие, поне не физически, а защото щеше да разпръсне светлината им и да откъсне душите на цялото семейство, да ги постави под контрола на ловците на души и да превърне най-скъпите му хора в първите скиталци в тази вселена.
Хвърли се срещу ѝ и докато Ник държеше Ал Норт на разстояние с пушката, той я докопа. Юмруците му заблъскаха — удар след удар — по подсиленото ѝ с броня тяло. Някъде трябваше да има меко и уязвимо място, деликатното месо на гущер, и той стовари юмрука си там, където смяташе, че са свързващите части на бронята, в кръста, където трябваше да се прегъва. Заудря я по лицето, но то също бе твърдо като стомана, защитено от люспи.
Тя изглеждаше като създание, изваяно от скъпоценен камък, изобщо не приличаше на живо същество.
Посегна към очите ѝ. Хвана главата ѝ и заби палец. Откри мекота, която го накара да завие от удоволствие.
Зад него: БАМ-БАМ-БАМ, БАМ-БАМ-БАМ. Ник беше успял да презареди магнума и знаеше как да го използва — държеше го с две ръце.
Уайли го беше обучил да стреля с всички оръжия в къщата. Децата трябваше да знаят как да се защитят.
Но каквото и да правеше Ник, не беше помогнало, защото нещо скочи върху гърба на Уайли. Макар и да беше прострелян, Ал не се отказваше.
Под палеца на Уайли изскочи око. Беше извадил око! Дженифър Мейзъл се дръпна назад, съскайки като разгневена кобра. Устата ѝ се разтвори широко и зъбите проблеснаха. Вътрешността ѝ беше бяла като на змиите. Езикът ѝ — тъмен, дебел колкото пръст и дълъг като въже — бавно се уви около гърлото му.
Никога не беше виждал нещо толкова страховито, дори не си беше представял, че е възможно.
После гърбът му бе освободен от тежестта, той се обърна и видя Ник и Брук да се надвесват над Норт.
Ник беше измъкнал ловджийски нож и бързо и умело го забиваше в него, а от разтворените устни на генерала прокапа кръв.