Цялото тяло на нашественика проблесна, после започна да примигва като крушка пред изгаряне, чу се силен гръм. Отвътре и отвън засия синя мълния и двамата — генералът и Дженифър Мейзъл — изчезнаха.
— Тук са! — извика Уайли. — Все още са тук!
Ник размаха ножа си из въздуха, а Уайли вдигна пушката и стреля в тавана, от който се посипа мазилка.
Отвън се чу силен гръм. После се разнесоха викове, гласове, крещяха на непознат език, тракане на машини.
— Какво е това? — изсъска Брук.
— Тихо.
Сенки пропълзяха по пода, по стените, но хората [ и машините, които ги хвърляха, не се виждаха. Физически те бяха в другата вселена, в къщата на семейство Уинтърс, но с наближаването на двадесет и първи декември бариерите между световете изтъняваха.
Уайли се заслуша, загледа се в сенките — по-специално в една, която минаваше по стената — бе нещо, носено от две приведени фигури. После фигурите се наведоха, вдигнаха още нещо, което приличаше на дълъг сак, и сляха сянката му с тази на предмета, който носеха. После се оттеглиха.
— Какво става, тате? — попита Ник.
— Мисля, че лекарите на серафимите ги отнасят на носилки.
— О, господи, прав си! — възкликна Брук. — Наистина е така. Господи, виждаме. Боже мой…
Сенките изчезнаха. Къщата утихна. Семейството се събра, всеки по свой начин се бореше да преодолее ужаса.
— Мамо, може ли Недодялко да пийне едно? Иска абсент.
— Абсент? — Брук погледна към Уайли.
— Татко има бутилка в шкафа си.
— Уайли?
— Няма шкаф. Няма абсент. Това не е законно.
— Хайде, мила, покажи на мама къде е абсентът.
— Извинявай, скъпа, но за малко не ни убиха! — възмути се Уайли.
Сякаш това завръщане към стария им живот беше най-желаното нещо на земята. Брук закрачи към кабинета, последвана от малкото момиченце.
— О, стига — измърмори Уайли и тръгна след тях.
— Тате, не се разсейвай, не е свършило.
— Брук, няма абсент.
— Тате, върни се!
— Пази ни гърба — извика той на Ник.
Влезе в кабинета след Брук, която отваряше чекмеджетата на бюрото.
— Зад фалшивото дъно на чекмеджето е — обясни Келси.
Уайли видя празното бюро. Забеляза, че на него няма лаптоп. Видя, че старата му пишеща машина е стопена като тостера на Уинтърс, любимата му „Корона“ се стичаше по бюрото като разтопена пластмаса.
— Компютърът го няма — каза Брук. Погледна към него. Очите ѝ бяха изцъклени, по лицето ѝ се стичаха сълзи.
— Тате, ела долу! — извика Ник.
— Как така го няма? — изуми се Уайли. — Не може да изчезне.
Но беше така и заедно с него бе изчезнал и прозорецът им към другия свят.
Внезапно изтръпна напълно. Сякаш му бяха направили лоботомия. Сякаш бяха ограбили душата му.
— Пазиш ли онова копие? — попита я той.
Тя бръкна в джоба на джинсите си.
— Взели са го.
— Ослепили са ме…
— Вероятно точно затова са дошли — предположи Брук.
— Тате, виж през прозореца! Веднага!
Някъде отвън се чу силен шум, ръмжене, което не можеше да се сбърка — рев на голям двигател.
Уайли отиде до прозореца и погледна надолу. Отначало видя само чернота. После разбра.
Това, което стоеше пред входната им врата, беше огромен черен джип.
— Просто си стои там — каза Ник.
Огромният „Хъмви“ проблясваше в черно. Прозорците му бяха мрачни като пещера, двигателят му ревеше.
Серафимите бяха прекарали машина от другия свят през портала.
Двигателят спря да боботи. Зад черните стъкла нещо помръдна. Вратите започнаха да се отварят и от джипа излезе нещо, което изобщо не приличаше на човек.
19.
20 декември
Порталите
През цялата нощ светлината минаваше над града, а ездачите патрулираха из гората. Дъждът се сипеше безкрайно, а барабаните продължаваха да бият. Отначало Мартин си помисли, че децата са в транс, но по-късно реши, че са в някакво пространство, в което той въпреки всичко, което му се беше случило, не можеше да пристъпи. От време на време обаче ръката на Тревър помръдваше и докосваше неговата и той разбираше, че има неща, които никога няма да се променят, независимо колко се променят хората — детето винаги ще има нужда от родителите си, защото в семействата съществува любов отвъд способността ни да я разберем.
Събуди се в малките часове и установи, че е притиснат от няколко малки деца, потърсили близостта му. Майк, Джордж и другите тийнейджъри се опитаха да ги разгонят, но накрая се предадоха и той задържа малките създания в прегръдката си.