Красотата на човечеството го докосваше чрез тях, нежността го галеше с малките им ръчички и го гледаше с големите им възхитени очи. Едно от тях, малко момиченце на име Тили, което му напомняше толкова много за Уини, че чак душата го болеше, му каза:
— Трябва да бъдеш нашият войник. Трябва ни такъв, а нямаме.
Очите ѝ се взряха в неговите и той усети как умът ѝ навлиза в неговия ум, като аромат на цветя. Тя повдигна малката си глава, прелестно малко момиченце, потупа го по бузата и повтори:
— Войник.
Сутринта донесе нови нужди. Бяха двадесет и двама, за всеки трябваха храна и вода, и добра хигиена. А добрата хигиена не беше нещо, което децата владееха. Бяха много и тъй като никой не можеше да напуска палатката през нощта, използваха стари пластмасови кофи и найлонови чували — каквито, явно, имаха в изобилие, — а те се разливаха. Малките не се притесняваха, но бедните тийнейджъри отчаяно търсеха малко уединение, момчетата се опитваха да контролират жизнените си млади тела, а момичетата се опитваха да ги успокоят.
Това беше най-милата, най-сплотената и най-вонящата група хора, които Мартин някога беше познавал. И най-ужасните разкопки, на които бе присъствал, не можеха да се сравняват с това дивашко съществуване. Имаше две деца, които пазеха вратата на палатката и не позволяваха на никого да излиза след мръкване. Барабаненето беше достатъчно силно, за да заглуши звуците от ездачите и козодоите, така че малките, дори и да плачеха за родителите си, не изпитваха издайническия страх, който би довел чудовищата до палатката.
Докато часовете се изнизваха, Мартин все повече се чувстваше като хванат в капан. Децата отказваха да спрат барабаненето си или да излязат навън дори за няколко секунди, преди да се е зазорило. Нямаше да пуснат и него, не че изгаряше от желание да го стори. Тревър се държеше за него, малките деца — също, и той никога не би ги лишил от този комфорт, независимо колко илюзорен беше.
След като бяха принудили Мартин да започне инициацията и до известна степен да бъде променен, той беше открил, че лицето на Тревър е покрито със странна розова пот, която капеше по мръсната му риза. Вероятно от стреса, че изпраща баща си да посрещне изпитанието, капилярите на кожата му се бяха спукали. И сега беше покрит с кървава пот.
През дългата нощ Мартин беше изпробвал новото си съзнание и беше открил, че има промени. Мислеше както винаги го беше правил, но разполагаше с нова информация, с нови неща, които можеше да прави с мисълта си.
Тревър беше говорил за друг свят, който бе видял с очите си, свят, подобен на техния, но с други хора и без следи от нападение. Беше минал през портал и там беше прочел книга — книгата за страданието им и тайните на дните им.
Мартин беше запознат с теорията за мултивселените и беше чувал за скорошните открития с помощта на свръхускорителя на четирите империи в Швейцария, които подсказваха, че паралелните вселени наистина съществуват. Но това, че имаше портали, през които просто може да се прекрачи — това щеше да е интересно да се види.
Слънцето изгря. Биенето на барабаните се забави, после спря. Сетне стана много тихо.
— Какво става? — обърна се Мартин към Тревър.
— Мисля, че нещо се е случило с Уайли. Мисля, че враговете са проникнати в света му.
Мартин осъзна, че в съзнанието си вижда блясък над река Сондърс. Можеше да е паяжина, поръсена с роса, или пък вход към друга вселена. Видя също, че ездачите се разхождат там, изглеждаха като огромни тарантули. Бяха създадени от враговете, за да будят страх в човешките сърца и дори видът им го караше да се бои. Отвратителните създания повдигаха предните си крака и опипваха въздуха.
Отдръпна се.
— Това е порталът — каза Тревър.
— Явно. Ако не беше, нямаше го пазят толкова усилено.
— Добре — обади се Пами, — ще използваме възможността да преместим палатката, а след това ще отида за провизии в града. — Обърна се към Мартин. — Вие оставате тук.
Не можеше да не се съгласи с това.
Излязоха в спокойната утрин, дошла след бурята. Златни стълбове светлина се процеждаха през боровете. Лъчите на слънцето обляха Мартин и той се почувства объркан, защото уж това бе само сгряващата топлина на светилото, а имаше усещането за нечие присъствие.
Няколко от децата, прочели мислите му, го погледнаха. Трябваше да свикне с тази липса на вътрешно уединение — и с дълбокото чувство за принадлежност, което я съпътстваше.
Сякаш го докосваха нежни, опипващи пръсти — пръсти на същество, което приемаше него, живота, всичко.