Кой беше това? Нима слънцето бе живо?
— Живо е — каза Тревър. — Всичко е живо. И е съзнателно. Звездите, тревата, дърветата, всяко малко животинче, което съществува. А някои от тях имат по-силно съзнание. Пчелите, например. Когато излезеш на поляна, където събират нектар, ще го разбереш.
— Мозъкът на пчелата е микроскопичен, сине, няма как да бъдат съзнателни същества.
Тревър се усмихна.
— Просто изчакай и ще видиш как нещата си стават сами, тате. Всичко ще е наред.
Ако човек гледаше хаотичното движение на децата, които местеха кутии и въжета, припяваха и се смееха, никога не би решил, че работят заедно, при това в сплотена организация. Но беше така и палатката беше разтурена бързо.
Усилията им приличаха на тези на пчелите-работнички, помисли си Мартин, а после осъзна, че споделеният ум, естествено, е по-голям от сбора от отделните си части.
Тогава осъзна, че всеки разум всъщност е споделен. Така трябваше да е. Изчакай и остави нещата да станат, както беше казал Тревър.
— Хайде, тате, да вървим.
Разбира се, Тревър четеше мислите му.
— Не се притеснявай.
— Но аз не мога да чета твоите.
— Разбира се, че можеш — отвърна момчето и тръгна към уютните слънчеви лъчи.
Докато го следваше, Мартин надзърна в ума на сина си — мислеше за портала и преминаването през него. Но това не беше възможно. Ами реката?
— Възможно е, тате. Но не трябва да мислиш за това или да се тревожиш за него. Съсредоточи мислите си върху тялото си, върху начина, по който краката ти ходят, по който се движат ръцете ти, и всичко останало.
„Защо?“
„Защото това правиш в момента.“
Мартин беше шокиран. Общуването беше съвършено. Разбира се, той беше чувал за скорошните успехи в телепатичната комуникация в Принстън, но там тя се осъществяваше с помощта на имплантирани микрочипове.
„Тук няма импланти, тате.“
Тревър се отправи към стръмно издигащото се възвишение, което ги отделяше от Сондърс и портала. Мартин се вгледа мислено напред и видя ездачите. Все още бдяха над портала, а водата беше истински вихър от пяна. Веднага щом съзнанието му ги докосна, всеки ездач се обърна към него и вдигна предните си крака. Някои от тях започнаха да маршируват.
— Изчисти съзнанието си, върни се в тялото си.
Той насили мисълта си да се върне към свиващите се мускули, към стъпалата, сърцето и дробовете му. Макар вече да не виждаше ездачите, все още ги усещаше и знаеше, че тревогата им е отминала.
За да осъществи прехода, трябваше да постъпи като животните — да се вглежда в света, без да се докосва до мислите си. Не беше лесна работа за професор.
„Ако чуеш тракането, остани в тялото си. Не позволявай на съзнанието ти да се устреми навън, иначе ще те застигнат.“
Защо никой друг не идваше? Това очевидно беше изключително опасно и ако бяха повече, щеше да е по-спокойно.
Тревър го погледна. Очите му казаха всичко: това е моя работа. Наша работа.
В този миг достигнаха ръба на възвишението и Мартин видя, че Сондърс, макар и за няколко минути, беше покачила още нивото си — огромната устремена маса от черно-сива вода, влачеща дървета, покриви, стени, стълби и колела на коли, се носеше надолу по течението.
От другата страна се виждаше тяхната къща. Прозорците бяха празни, тъмни и безрадостни. Водата стигаше почти до предния вход. Но това не беше единственият им проблем. Петима ездачи стояха скупчени на половината път до хребета, готови да се изстрелят, ако някой попаднеше в обхвата им. А ездачите на техния бряг все още патрулираха.
— Това е невъзможно — каза Мартин на глас.
С учудване видя, че водата се приближава към него, и осъзна, че вижда през очите на Тревър. Синът му се беше насочил през стръмнината към патрулиращите ездачи и тътнещата река.
Мартин се затича след Тревър и се опита да го достигне или поне да привлече вниманието му — и в този миг един от патрулиращите ездачи се обърна и тръгна право към него… но покрай Тревър, когото сякаш не забеляза.
И наистина Мартин усети прилив на страх, който не можеше да овладее. Металните челюсти на нещото се движеха толкова бързо, че от тях хвърчаха искри.
— Тичай надолу по реката, сине — изрева Мартин, сграбчи някакъв камък и го метна по съществото. Улучи го в главата, създанието се отдръпна и изсъска, ала още двама от ездачите се насочиха към него.
Мартин с ужас видя, че Тревър се насочи право към въртопа.
— Сине! Сине!
Не можеше да избяга на ездачите, а Тревър щеше всеки миг да умре. Всъщност можеше, трябваше само да изостави страха си, да изостави съзнанието си, да остави нещата да се случат. Спря на място, затвори очи и прочисти ума си. Съсредоточи мислите си върху пулсиращата си кръв и тътнещата вода. После поде молитвата на Франи и се заслуша в шепота на кръвта си.