— Не! Изключено! — избухна Мат.
— Налага се, приятелю — настоя Уайли. — Защото, щом серафимите свършат с тях, ние сме следващите.
— Ще им видим сметката — промърмори Мат.
— Това, което преживяхме тук, ще стане повсеместно. Не бива да ги допускаме в нашия свят. А този Норт е ключът. Ще ти отнеме само пет минути.
— Това е напълно незаконно.
— Той не съществува в тази вселена, следователно няма законни права. Ник напълни кофа вода.
— Няма да измъчвам някакъв скапан генерал от скапаните военновъздушни сили! — изрева Мат.
— О, напротив. — Уайли отвори капака. От тайника се понесе воня на урина и кръв. — Добро утро, генерале. Посетители!
Очите на генерал Норт бяха оцъклени. Гърдите му не помръдваха. Уайли веднага разбра: Ал Норт беше мъртъв.
20.
20 декември
Добрият войник
Генерал Ал Норт не беше усещал подобна болка. Макар да беше подлаган на мъчения в Ливан — там на хората забиваха фосфорни трески под пръстите и ги палеха, — той нито за миг не се залъгваше, че онази болка е нещо повече от бледо подобие на сегашната.
Крещеше — осъзнаваше го с далечна яснота, но също така разбираше, че никакъв звук не достига устните му. Беше дошъл на това странно място — паралелна вселена, както се оказа, — верен на заповедите си, за да извърши убийството. Не беше очаквал нищо подобно, но това беше война и бяха отчаяни, а военните и разузнавателните организации бяха потънали в хаос, затова и бе призован, и щеше да изпълни дълга си.
„Нещо не е наред!“
Заслуша се в гласовете над главата си. Мъжът, когото беше изпратен да убие, се бе оказал тигър, а синът му беше също толкова свиреп. Те бяха сломили Ал, който беше не само едър мъж, но и имаше отлична бойна подготовка. Не беше очаквал противник, готов да извади очите му с пръсти, или дете, което да вдигне голям като наковалня пистолет и буквално да разпилее вътрешностите му.
„Те не са врагът.“
Какво беше това? Сякаш част от ума му крещеше иззад залостена врата. Трябваше да стане и да излезе. Тези хора трябваше да бъдат убити, а не да се разхождат наоколо. Щеше да ги убие всички. Щеше да ги изкорми, жените също. Да избие всички.
„Недей!“
Да, как не. Да се противопостави на директна заповед, дадена лично от командващия офицер, който освен всичко е и главнокомандващ. Не харесваше Том Самсън, никога не го беше харесвал. Президентът направи ужасна грешка с назначението му. Но това беше война, и то почти загубена, и при такива обстоятелства трябва да вярваш на висшестоящия си офицер.
„Вярвай на собствената си душа!“
Гласът — казваше нещо.
„Войнико, ти умираш.“
Само това повтаряше.
Не беше изпълнил мисията си и трябваше да се измъкне от тази дупка и да завърши започнатото.
Опита се да се надигне, но не успя. Затвори виждащото си око, пое въздух, после натисна надолу с две ръце. Вълни от агония се разляха по ръцете му и по бълбукащите му гърди. Главата му олекна. Той падна назад. Сърцето му бумтеше. Беше загубил всякаква чувствителност под кръста.
Беше видял и други в къщата. Беше видял черния джип.
„Те бяха. Те.“
Вероятно беше някакъв вражески отряд, веднага разбра, но дори те бяха разбити от тези хора. Майката разсече част от странните им оръжия с някаква брадва, а малкото момиченце — на колко ли беше — седем или осем, седеше там и се смееше.
— Мама уби големия паяк.
Здрави гадове.
„Това беше ездач, а ездачите принадлежат на врага, войнико, и ти работиш за врага. Трябва да го разбереш.“
Капакът се отвори отново. Светлината го заслепи за миг. После видя силует.
— Този мъж не е мъртъв! Диша!
Още една глава се подаде и изчезна.
— Мамка му, прав е.
Гласът на жената долетя, суров и категоричен.
— Убий го!
— Не може, Брук! Ще се обадя на „Бърза помощ“, трябва да се опитаме да спасим живота на този човек. За Бога, държиш надупчен мъж в тайника си! Я всички да останат по местата си. Разбрахте ли? Никой да не си тръгва!
— Беше самозащита, той ни нападна.
— Знам, но си има процедури, приятелю. Това е сериозно.
— Той е от нашата вселена — обади се друг глас.
Генерал Норт се заслуша в шушукането им. Тези копелета бяха разбрали как да минават през порталите и щяха да провалят цялата операция.
„Не си разстроен от това. Радваш се. Това е хубаво. Това е триумф, за Бога, чуй душата си.“
Умът му се мъчеше да открие начин да изпълни дадените заповеди. Трябваше да има. Винаги имаше.
Нагоре по стълбите бяха пушките. Но тук долу имаше само мръсотия. Собственото му оръжие беше изчезнало. Дали имаше нещо друго, което можеше да нанесе поражения? Колан — да, но нямаше да успее да удуши никого. Иглите на медалите, нищо особено. Зъби. Можеше да хапе здраво. Това беше. Щеше да отхапе бузата на някой и да стисне с лявата ръка. Опита го. Да.