Не можеха да унищожат серафимите, но можеха да ги забавят, а това беше проблем, защото всеки ден след двадесет и първи нещата щяха да стават все по-трудни и към двадесет и пети, порталите отново щяха да се затворят и Авадон щеше да има само минимален достъп през следващите тринадесет хиляди години. Трябваше да се върнат към изпращането на агенти провокатори, които да подвеждат човешката цивилизация, да предизвикват войни, да разпространяват глад и алчност, да объркват и да поддържат копелетата слаби.
„Поддържай своите слаби, така ли? Чуй се само, генерале, мислиш като враговете.“
Вдигна дулото на оръжието към брадичката си, помоли се на добрия Бог да е успял да убие човека, когото беше изпратен да ликвидира, и дръпна спусъка.
После се изкачи от тайника в кухнята. Уайли, когото Ал беше изпратен да убие, беше невредим. Всички бяха невредими.
„И Ал се възрадва.“
В следващия миг разбра, че в тайника още лежи тяло с разбита глава. И разбра какво беше направил.
„О, Иисусе, съжалявам, съжалявам!“
Спомни си Планината, спускането надолу с онази жена, капитан Мейзъл. Осъзна, че тя е Серафим. Самсън също беше един от тях. Бяха дегизирани и използваха лекарства, за да живеят в нашата атмосфера, и бяха откраднали волята му.
Игли, остри ножици, отрязана плът, тръпнеща върху сребърни табли — мозъкът — изваден и върнат обратно.
Бяха откраднали спомените му. Бяха потиснали съвестта му.
„Войникът има дълг пред родината си, не пред тях!“
Беше работил за враговете си.
Санитарите нахлуха и се спуснаха към тайника.
— Ще ви кажа каквото трябва да знаете — извика Ал.
Ченгето бързаше зад лекарите от „Бърза помощ“. Уайли и семейството му излязоха заедно и тръгнаха надолу по хълма.
Ал изтича навън.
— Почакайте! Чуйте ме! Направих грешка, но мога да ви помогна!
Приближи се към тях и извика в лицето на Мартин:
— Чуй ме, мога да ти помогна!
Нищо. Сграбчи Мартин — но ръцете му минаха през него. Мартин потрепери и прошепна:
— Побиха ме тръпки.
— Тате, ще имаме проблем, защото на връщане ще се озовем в бързеите. В нашия свят Сондърс придойде.
Ал чуваше всяка дума.
— Чувате ли ме? — изръмжа той.
— Да, не можем да прекосим реката, не и с този прилив от другата страна.
— Ами джипа?
— Добра идея.
„Не. Не! Глупаци такива, ще заплава надолу по течението!“
Вгледаха се в хълма.
— Пълно е с мъртви серафими.
— Да ги вземем с нас, ще спестим на Уайли и Мат доста неприятности.
— Освен това задната седалка е пропита с отрова. Сигурно са докарали този ездач с колата.
Ал ги беше последвал. Беше само на сантиметри от тях.
„Чуйте ме! Чуйте ме!“
Те започнаха да товарят телата на серафимите в джипа.
Ал преразгледа ситуацията. Все още съществуваш, можеш да мислиш, можеш да виждаш и да чуваш, можеш безпрепятствено да отидеш където си поискаш. Но как, по дяволите, да общуваш? Кратък преглед на всичко, което знаеше за призраците, и отговорът се изясни: по никакъв начин.
„Ти си призрак, ето какво си.“
Но не, този призрак не беше сладък като малкия Каспър и — поне се надяваше — не беше и вилнееща неотмъстена душа. Виждаше живота си много по-ясно от преди. Съзнанието му сега беше много мощно. Виждаше през арогантността, която го бе направила такъв, виждаше и дълбокото чувство за безполезност, което бе в основите на неговото его и го беше превело през живота му чак до последното изпитание.
Сега знаеше кой е, виждаше грешките, които бе направил, и знаеше как да помогне на хората от неговия свят да обърнат нещата. Можеха да победят Авадон — този мъж и това момче, ако само знаеха каквото знаеше той. Трябваше да им каже — но не можеше да ги накара да го видят или чуят.
Мартин и Тревър отвориха вратите на джипа и напъхаха двете безжизнени серафимски тела отзад, после, след кратък размисъл, Тревър измъкна едно от ръчните им оръжия. Ал познаваше тези оръжия, електрично-центробежни пистолети, които изстрелваха малки пластмасови снаряди с пет хиляди километра в час. Единственият звук, който се чуваше при стрелбата, беше пукането на снарядите, минаващи свръхзвуковата бариера, но те можеха да разкъсат човек на две на километър разстояние. Или десетина души… или хиляда.
— Как работи това? — попита Мартин.
— Нека пробваме.
„За Бога, внимавайте!“
— Не изглежда особено смъртоносно — отбеляза Тревър.
Мартин взе един от черните дискове и насочи трите къси цеви към някакви дървета. Натисна двата спусъка, горния и долния. Чу се кратко изръмжаване и три от дърветата буквално се разлетяха, а останките от дънерите им се превърнаха в стърготини.