— Какво е това чудо?
„Армията на САЩ има същото оръжие, но по-голямо, монтирано на бойни машини.“
— Серафимско оръжие — каза Тревър и измъкна тъмносиня кутия със серафимски йероглифи. — Това са мунициите. Уайли и Ник ще се влюбят, ако ги видят.
— Харесваш ги, нали? Тяхното мъжкарско излъчване и оръжията им.
— Те са победители, тате. Цялата тази вселена работи по-добре от нашата, по-динамична е.
— Водили са войни помежду си стотици години.
— А ние живеем в свят на царства и империи, където никой не е наистина свободен.
— Ние сме свободни.
— Ние да, и французите, както и англичаните, поне у дома. Но погледни останалите, това е огромна система от робство — подредена и приятна за живеене, но…
Двигателят на джипа измърка. Ал наблюдаваше, вече не се опитваше да ги спре. Мъртвите не общуваха с живите. Просто не го можеха.
„Значи, когато най-накрая разбираш и искаш да им кажеш всичко, което трябва да знаят, не можеш да го сториш.“
Те затвориха вратите и подкараха към брега на Сондърс. От тази страна течението беше леко. Имаше дори места, където човек можеше да прескочи от другата страна, но не и в паралелната вселена.
Трябваше да узнаят за щаба на серафимите, скрит дълбоко под земята само на няколко километра оттук. Трябваше да им каже всичко, което си спомняше от престоя си там.
Ако успееха да влязат, щяха да освободят милиони пленени души, щяха да унищожат захранващата система, може би дори да обезвредят лещите. Можеха да нанесат огромни щети и да провалят плановете на Авадон, вероятно дори да убият Мейзъл и Самсън.
Затича се към хъмъра и влетя през едно от стъклата.
„Чуйте ме! Чуйте ме!“
— Ето го портала — каза Мартин на Тревър.
— Достатъчно голям ли е за това нещо?
— Те са успели да го прекарат.
Може би беше за добро, може би порталът беше твърде малък, може би колата нямаше да се вмести и те нямаше да се убият, проклетите глупаци.
— Просто ще го насочим натам, или как? Какво да правим…
— Не знам, тате.
„Моля ви, не опитвайте“.
— Трябва да опитаме.
„Моля ви“.
Докато Мартин подкарваше джипа, Ал направи всичко по силите си, за да проектира мислите си в съзнанието му, влезе в тялото му, където органите му припляскваха и кръвта пулсираше, но дори това не помогна. Насочи се право към мозъка, но дори това не помогна. Възприемаше сивата материя като пулсираща, искряща мъгла около него, но не успя да повлияе на мислите му.
Хъмърът се понесе към портала и Ал видя ромбоидния кристален обект много по-ясно, отколкото приживе. Забеляза как се разтяга, почти послушно, за да приеме голямата машина. Значи щяха да преминат, щяха да останат в колата и да се удавят.
Видя черната завихрена вода и сред нея формите на хора, които сякаш плуваха усилено. После джипът се удари с огромен плисък и порталът се затвори и изчезна.
Ал се движеше бързо и мина през потока в горичката отсреща. Но все още беше в тази вселена.
Върна се през реката, погледна към портала, но не го откри. Не, не можеше да остане тук.
Устреми се нагоре по речния бряг, опитваше се да види проблясък от портала.
Дори когато видя президента да умира и разбра — разбра, — че Самсън е отговорен по някакъв начин, не направи нищо. Вместо това отиде в планината Шайен, за да приеме новото назначение, защото искаше повишението.
Какво си бе въобразявал? Как е могъл да бъде толкова сляп?
В това състояние откриваше, че се оголва пред себе си, виждаше през лъжите, които определяха живота му.
Виждаше колко лишен от любов и празен е бил. Безполезно, глупаво пътуване, жена му беше умряла рано и той не беше търсил любов втори път, а любовта беше единственото, което имаше значение.
Разкриваше се пред себе си и ясно видя, че самоналожената му слепота беше довела до страшна катастрофа и нямаше как да се оправдае.
Спомни си как бе стоял на верандата преди много години в една юлска нощ. Музиката се носеше из вечерната тишина. Видя момиче, което беше познавал по онова време, момиче на име Нели, което го обичаше много.
Ако я беше приел, ако беше предпочел простия живот, който съжителството с нея би му предложило, сега можеше да се рее, да лети над всички тези грижи вместо да затъва в пропастта на съжалението.
Не само потъваше в отчаяние, наистина слизаше в самата земя. Над себе си виждаше царствата отвъд въобразимото, където стените между вселените нямаха значение и самото време бе само спомен.