Падаше, но искаше да се издигне.
Трябваше да се издигне, виждаше рая и трябваше да се издигне дотам!
После се замисли за душите, които Самсън беше пленил. Те принадлежаха на това място, те бяха част от рая, но буквално бяха откраднати от Бог, за да бъдат продавани и купувани, спомените и емоциите да бъдат откъсвани от тях като узрели плодове и поглъщани в тъмнината на демоничните сърца.
Това беше най-голямата от всички злини, да отвлечеш добрите в ада, а те правеха точно това — или по-скоро се опитваха.
Щеше да се бори. Щеше да се пребори със Самсън.
Ала вече потъваше сред тревата, под себе си виждаше мрачни зали и чуваше отчаяни стенания.
Опита се да се бори. Над него блестяха любовта и опрощението, свободата му го зовеше. Отпи от най-ужасната агония, която съществуваше, тази на същество, неспособно да се издигне до рая.
Но после си помисли, че все пак може да се спаси. Имаше нещо, което би могъл да направи. Едно нещо. Сигурно нямаше да се получи. Но можеше да опита.
21.
21 декември, зазоряване
Дълбините
След като Мартин и Тревър си тръгнаха, Уайли откри, че отново може да пише. С Брук прегледаха написаното току-що.
— Дали са се удавили? — попита тя.
— Дано не са. Най-важното е, че Ал Норт знае нещо, което може да им помогне, но душата му е отсам, така че, ако мисли достатъчно силно за него, би трябвало да успея да го уловя.
Тя седна и започна да чете от екрана, после превъртя надолу и продължи оттам.
— Той… Какво се случва с него? В какво потъва?
— В ядрото на планетата. Може би начинът, по който живееш, кара душата ти да тежи повече или по-малко. Ако тежиш повече, значи нямаш достатъчно любов, а алчността ти е твърде много, тогава потъваш. А после, предполагам, си оставаш закотвен там. И се печеш, ако ядрото е все още горещо.
— Но ако вселената има край, тогава какво?
— Мисля, че злите са забравени.
— Но ние имаме нужда от него. Трябва ни!
Отвън зората се пукваше. Последните птици пееха. Зимата скоро щеше да ги изгони на юг. Тази година щяха да заминат по-късно. Но зимите бяха по-меки, така че сигурно щяха да се върнат в началото на февруари.
Брук се приближи към Уайли и той затвори лаптопа.
— Ник? — повика тя тихо.
Никакъв отговор.
— Келси?
Тишина.
След миг тя се отдръпна.
— Усещам го. Не се спуска надолу. Тук е.
— Светът е пълен с наблюдатели. Ние сме непрекъснато на сцената.
— Но аз искам уединение.
Последните дни ги бяха изолирали един от друг. Но Уайли беше научил нещо от жалкия задгробен живот на Ал Норт. Любовта е велико съкровище, най-прекрасното чувство и всяка капка от нея трябва да бъде взета, защото е нещо несравнимо. Почти всичко се забравя при смъртта. Имената, фактите, постиженията, провалите, всичко се загърбва. Но не и любовта. Стълбата на Яков има друго име в рая. То е Любов.
Тя скръсти ръце в знак, че моментът не е подходящ за интимност, и каза:
— Чувствам някак на показ.
— Всички сме актьори — отвърна Уайли.
— Не мога да го направя на сцена! Както и да е, объркана съм. Какво ли става с Мартин и Тревър?
Той я прегърна и тя склони глава на гърдите му. Останаха така в тишината.
Скоро той усети нещо и вдигна глава.
— Какво е това?
— Някаква вибрация.
Но трептенето се усили. Съдовете започнаха да тракат.
— Тате?
— Добре, всички да запазят спокойствие — извика Уайли.
Келси заплака в стаята си.
— Дръж се, скъпа!
Той остана на мястото си, къщата се тресеше и клатеше толкова силно, че Уайли не можеше да направи и крачка. От долния етаж се чу трясък. Той реши, че полилеят в трапезарията е паднал, или пък шкафът с оръжията.
— Опитайте се да излезете — извика Уайли. Зад него Брук повръщаше, той я хвана и с усилие я задърпа към вратата на спалнята и стълбището.
Ник се появи — носеше Келси на ръце. Като ги видя, Брук се окопити, взе малкото си момиченце и всички тръгнаха по задното стълбище. Във всекидневната цареше хаос. Наистина беше паднал шкафът с оръжията.
Прозорците започнаха да се чупят и стъклата се посипаха в къщата. Ник отвори задната врата и всички излязоха на площадката отвън, която беше мокра от разплискалия се басейн. Гората представляваше смразяващо зрелище — дърветата се люлееха, носеше се нестихващо пращене от пречупващите се дънери.
Стигнаха до средата на задния двор, горе-долу на еднакво разстояние от къщата и от гората. Земетресението продължаваше вече две минути, може би три, но им се струваше, че са минали години, че е минала цяла вечност. От къщата долетя нов трясък и лампите в стаята на Ник примигнаха. Уайли прегърна сина си през рамо. Леглото му току-що се беше строшило.