После изведнъж остана само един звук — задъхан, сподавен плач. Брук. Взираше се в къщата си с ужас и изумление.
Земетресението спря.
— Това е Канзас — промълви тя с изпълнен със страх глас.
— Недодялко получи сърдечен пристъп — обяви Келси. После гласът ѝ се снижи: — Много се тревожа за него.
Уайли беше вперил поглед в гората, като че ли виждаше някакво проблясване.
— Мисля, че там започва пожар — обяви накрая.
— Ще се обадя на пожарната — каза Брук и тръгна към къщата.
Уайли гледаше как семейството му влиза вътре и чу Брук да изревава яростно, когато видя неразборията. Келси заплака, после спокойният глас на Ник започна да дава наставления.
Проблясването беше по протежение на дерето, спускащо се на юг от хребета, на който се намираха. Ако там избухнеше пожар, щеше да дойде насам за секунди. Заради това беше подготвил контейнер с вода, който държеше в гаража. Беше го изпитвал и работеше добре, но не беше особено голям, затова бе важно пожарът да се овладее още в началото.
Контейнерът беше зад колата му, подпрян на стената. Гадна работа, вратата на гаража не искаше да се отвори. Е, беше подготвен и за това. Мина през къщата и взе брадвата, захвърлена сред купчината сечива. Когато я купи, си представяше, че ще сече дърва в гората с нея.
Но така и не стигна до това.
Замахна и заби брадвата в една от вратите на гаража. Механизмът се заклати. Ник се появи отнякъде и попита:
— Какво правиш?
— Трябва да извадя резервоара с водата.
— Ето… — момчето се протегна и дръпна ръчка, за която Уайли дори не знаеше, че съществува. Вратата послушно се вдигна. Механизмът се беше заключил заради спирането на тока.
Ник тръгна да издърпва пожарогасителя.
— Остани в къщата. Аз ще отида.
— Тате…
— Ник, моля те! Трябва да си с тях.
— Какво се случи, тате? Тук не стават земетресения.
— Знам. Каквото и да беше, е свързано с огъня там.
Ник влезе обратно в къщата и се върна с магнума.
— Вземи го. Заредил съм го. Ние ще сме във всекидневната.
Уайли взе магнума, затъкна го в колана си и се насочи към огъня. Спусна се в дерето, а резервоарът подскачаше зад него, търкаляйки се на двете си велосипедни колела. Когато се приближи, блясъкът стана по-отчетлив. Дали сто и петдесет литра вода щяха да стигнат? Лампите от другата страна на хребета светнаха.
Уайли си проправи път през запусната и обрасла пътека и забави крачка, щом наближи сиянието. Когато излезе на сечището, дори не си направи труда да откопчае маркуча.
Трябваше му половин минута, за да осъзнае какво вижда. Приличаше на врата в малка стая. Приближи се към нея, краката му тъпчеха сухата есенна трева.
Беше малка стая, виждаше го ясно. Но какво, по дяволите, правеше тук? Беше като вход към малка колибка. Вероятно така се раждаха приказките за къщите на вещиците из горите.
Беше се появил със земетресението. Може би земята се бе разтресла заради него. Беше два метра висок и метър широк. Отвътре грееше силна светлина, струяща от единствената крушка на тавана. Приближи се още малко. Стоеше точно пред стаята. Още една стъпка и щеше да влезе. Отдясно видя груба маса с купа върху нея. Купата беше пълна с гореща супа, от която се вдигаше пара. Отляво имаше тясно легло, застлано със сив чаршаф. На отсрещната стена се виждаше прозорец, закрит с тънка завеса. Уайли забеляза движение, но не можеше да види добре през завесата.
Тази малка стаичка навяваше чувство на печал. Нечия малка клетка. Но… къде точно се намираше?
Той предпазливо мушна ръката си през вратата. Чу се тихо изпукване и ръката му се затопли. Дръпна я няколко пъти напред-назад и забеляза нещо странно. Дланта му се движеше по-бавно от китката, което означаваше, че когато ръката му достигнеше центъра на вратата, дланта му беше на шейсет сантиметра зад нея. Не изпитваше болка, нито усещане за разкъсване, но дланта му просто изоставаше от останалата част на ръката.
Той издърпа ръката си.
Дали не гледаше в стая в Авадон?
Ако беше така, това бе златна възможност. Някъде в Авадон се намираха контролните механизми, които поддържаха четиринадесетте лещи отворени към човешкия свят. Тази нощ серафимите щяха да се изсипят с милиарди от тях.
Ако повредеше механизмите, щеше да ги забави. Порталите, сега широко отворени, щяха да започнат да се затварят. До двадесет и пети щяха да се затворят напълно и нямаше да се отворят с хилядолетия.