Тайната на Коледа бе, че раждането на добрия бог затваря вратата пред злото.
Това беше портал, а тази малка стая беше в Авадон. Знаеше точно къде, разбира се. Беше апартаментът на генерал Самсън.
„Земетресението“ беше местен трус и бе свързано с отварянето на портала.
Трябваше ли да мине? Смееше ли?
Сигурно беше капан. Примамка.
После забеляза, че блясъкът отслабва. Този странен портал се затваряше.
Дали това не беше шансът му?
На същото място серафимите го бяха нападнали за първи път.
Само че не, нещо не беше наред с тази картина. Когато спомените му се върнаха към онази нощ, видя Брук да излиза от дерето с него. Бяха развълнувани. Той беше развълнуван.
Какво?
Не, той беше изнасилен от мародерстващи серафими в това дере, бе станал жертва на опитите им да си проправят път в човешката вселена, която ги отхвърляше.
Блясъкът бързо затихваше.
Уайли се приближи до портала. Стаята от другата страна сега приличаше повече на снимка, отколкото на нещо истинско.
Пристъпи напред и откри, че сега повърхността е плътна, имаше усещането, че се блъска в разтопена стена. Натисна. После по-силно. Сякаш минаваше през гума.
И в следващия миг се запрепъва. Опита се да спре, но успя само да се завърти, преди да се блъсне в отсрещната стена. Падна на земята. Почувства изтощение, сякаш цялата му кръв беше източена.
После чу шума. Нейде отвъд се приближаваха най-ужасяващите звуци — пищене, сумтене, ръмжене, вой, — които някога беше чувал. Машини виеха, гласове крещяха високо, гърлено и чуждоземно, но не бяха гласове на животни, не. Викаха на сложен език, странно примесен с човешки думи, включително и английски. По-лошо, бяха наблизо. Апартаментът беше на първия етаж.
Гнусна миризма на канавка и варено месо се носеше от кървавочервената супа. Фактът, че тя още димеше, го разтревожи, защото чиято и да беше вечерята, собственикът ѝ щеше да се появи всеки миг. Това трябваше да е храната на Самсън, което значеше, че той е тук.
Спомни си историята за трите мечки и за малкото момиченце, което влязло в горската хижа и открило храната им. Уайли си помисли, че и други са минавали през подобни портали преди. Ако човек прочетеше по правилния начин нещата, можеше да открие в цялото приказно наследство на Северна Европа хрониките за контактите с Авадон.
Можеше или да тръгне сега и да се опита да си проправи път до Правителствената къща, или да остане тук и да причака чудовището.
Може би трябваше да се опита да открадне колата на Самсън. Но тя имаше душа и вероятно не би позволила да бъде открадната.
Най-безопасно щеше да е да лежи и чака.
Нямаше много места в стаята, където да се скрие. Само завеса, скриваща тоалетна, пълна с повърната жълта маса, накацана от големи и червени като задник на бабуин мухи. Или не, това не бяха мухи, а малки прилепи.
Не можеше да се скрие там. Не можеше да остане близо до тоалетната, в която освен всичко друго имаше и разлагаща се ръка на серафим. Знаеше, че те са канибали, беше виждал това място и преди, беше чувал как Самсън си мисли, че екзекуцията, която бе видял от автобуса, ще нахрани бедните със супа.
Е, това беше въпросната супа. Но къде беше Самсън? Яденето щеше да изстине дори в адската жега, в която живееха. Може би беше арестуван. Може би в момента садистичните деца на Ехидна го измъчваха до смърт.
Писъците се издигнаха и заедно с тях отгоре се чу тъп звук. Шумове като от трошене, после кънтенето на бягащи крака. Плачът не можеше да се сбърка. Последва кратка тишина. После по-бавни, по-тежки стъпки. Стигнаха до вратата.
Това не беше добре. Ако някой влезеше, щеше да вдигне тревога и… Уайли не искаше да си мисли какво щеше да се случи после.
Реши, че е направил грешка. Супата беше номер. Самсън в действителност беше от другата страна и щеше да заплаши Брук, Ник и Келси.
Беше очевидно, а той се бе оказал глупак.
Обърна се, за да се върне през портала.
Само че нямаше портал. Няколко мига се взира в голата стена.
Вратата изщрака и грубата дървена дръжка бавно се вдигна. Последва проблясък и цвърчене и Уайли осъзна, че ярката светлина не беше дори електрическа. Беше карбидна, от типа газ, който се е използвал в човешкия свят преди сто и петдесет години.
Те нямаха дори електричество.
Вратата се отвори.
Сияещо чудовище изпълни рамката, блестеше в пурпурночервено. Вертикалните зеници в очите му бяха яркочервени, ирисите — златисти. В ръцете си държеше малък диск с две цеви. Уайли знаеше какво е и реши да не показва магнума си засега.