Вратата се отвори, преди да докосна дръжката, и Ал се изправи пред мен с мрачно изражение. Погледнах назад с ясното чувство, че сюрреалистичната мъгла се сгъстява зад гърба ми. Денят беше топъл, но мъглата студенееше. В онзи момент все още можех да се обърна и да ѝ се изплъзна, да се върна под юнското слънце, и една част от мен силно го желаеше. Но бях застинал от недоумение и тревога. Направо бях вцепенен от ужас, честно да си кажа. Спор няма, че тежките заболявания ни ужасяват, никой не би отрекъл, а Ал го беше сполетяла тежка болест. С един поглед го проумях. Тежка ли — по-скоро смъртоносна.
Знаех го не само защото червендалестите му бузи сега висяха и бяха придобили мъртвешка бледнина. Не заради секрета, замъглил сините му очи, които сега изглеждаха тъжни и сякаш незрящи. Не беше и от косата му, някога черна, а сега почти побеляла — все пак може и да я е боядисвал и внезапно да е решил да отмие боята и да си кара о натюрел.
Непонятното беше, че за двайсетте и четири часа, откакто го бях видял за последно, Ал Темпълтън изглеждаше сякаш беше свалил петнайсет килограма. Дори двайсет, което се равняваше на четвърт от предишното му тегло. Не е възможно човек да свали петнайсет-двайсет килограма за по-малко от ден, просто не е. Но очите ми не лъжеха. И мисля, че точно в онзи момент мъглата на сюрреалното ме погълна.
Ал се усмихна и видях, че е загубил и част от зъбите си. Венците му бяха зачервени и подути.
— Допада ли ти новият ми имидж, Джейк? — Последва мощна, верижна кашлица, извираща някъде дълбоко от гърдите му.
Отворих уста, но не успях да изрека нито дума. Идеята за бягство отново навести онази мерзка, отвратена част от съзнанието ми, но дори и да беше надделяла, нямаше как да ѝ се подчиня. Сякаш дълбоки корени ме задържаха на мястото.
Ал овладя кашлицата и извади кърпичка от задния си джоб. Избърса първо устата си и после едната си длан. Преди да прибере кърпата, забелязах червените петна по нея.
— Влизай — покани ме той. — Имаме много за какво да си говорим и мисля, че ти си единственият, който може би ще ме изслуша. Ще ме изслушаш ли какво имам да ти кажа?
— Ал — пророних с безсилен гласец, който самият аз едва долових. — Какво ти се е случило?
— Ще ме изслушаш ли?
— Разбира се.
— Ще имаш въпроси към мен и ще се опитам да отговоря на колкото мога, но се опитай да не разпитваш много. Не ми е останал глас. Махни това, ами не са ми останали и много силички. Влизай.
Влязох. Закусвалнята пустееше, тъмна и неприветлива. Барът блестеше от чистота; никелираните части на високите столове проблясваха в мрака; кафеварката беше излъскана до съвършенство; табелката с надпис „АКО НЕ ВИ СЕ НРАВИ ГРАДЧЕТО НИ, НЕ ТЪРСЕТЕ МАСА, А РАЗПИСАНИЕ НА ВЛАКОВЕТЕ“ си стоеше на обичайното място до касовия апарат. Липсваха единствено клиентите.
Също и стопанинът-готвач. Ал Темпълтън беше заменен от грохнал, изстрадал призрак. Като пусна резето на старинната ключалка, затваряйки вратата към външния свят, звукът беше пронизителен.
— Рак на белите дробове — осведоми ме равнодушно, след като ме отведе в малка стаичка в другия край на закусвалнята. Потупа с ръка джоба на ризата си и видях, че е празен. Липсваше вечният пакет цигари „Кемъл“. — Голяма изненада, няма що. Пропуших на единайсет и не ги оставих до деня, в който ми съобщиха диагнозата. Повече от петдесет години, да му се не види. По три кутии на ден, докато не вдигнаха цените през и седма. Тогава пожертвах едната кутия. — Изкикоти се хъхрещо.
Хрумна ми да отбележа, че изчисленията му са грешни, защото знаех на колко години е в действителност. Като идвах да похапна един ден към края на зимата и го попитах защо работи на скарата с детска шапка за рождения ден, той ми бе отговорил: „Защото днеска правя петдесет и седем, друже. Вече официално могат да ме изберат за рекламно лице на петдесет и седемте вида кетчуп «Хаинц»!“ Понеже ме беше помолил да не задавам излишни въпроси, предположих, че същото важи и за вмятането на излишни поправки.
— Ако бях на твое място — а ми се ще да бях, макар че никога не бих ти пожелал ти да се озовеш на моето, не и в това ми състояние — щях да си мисля: „Тука нещо намирисва, никой не развива напреднал стадий на белодробен рак за една нощ.“ Близо ли съм до истината?