Тежко се облягам на тоягата си. Живей по малко, умирай по малко. Бях стигнала до десетата си спирка и все още не знам дали Фуджи ми дава сила или ми я отнема. Може би и двете.
Отправям се към гората. Докато вървя, редки капки дъжд докосват лицето ми. Няма никакви пътни знаци, наоколо — никой. Промъквам се навътре, по-далече от пътя, и най-после стигам до открито местенце, на което има няколко големи и малки скали. Ще стане лагер. Не искам нищо друго — само да прекарам деня в почивка.
Скоро запалвам малък огън, мъничкият ми чайник е сложен на камъни над него. Далечен тътен на гръмотевица нюансира притесненията ми, но засега дъждът се бави. Обаче земята е влажна. Постилам пончото си и докато чакам, сядам. Наточвам нож и го оставям настрана. Ям малко бисквити и изучавам карта. Предполагам, че би трябвало да изпитвам известно удовлетворение, тъй като нещата се развиват почти така, както смятах. Бих искала да е така, ама не.
Някакво неопределено насекомо, което жужеше някъде зад мен, престава да бръмчи. След миг чувам пукане на клонче. Ръката ми мигновено грабва тоягата.
— Недей — казва глас зад мен.
Обръщам глава. Той стои на девет — десет крачки от мен, човекът в черно, обицата си е на мястото, дясната му ръка е в джоба на сакото му. Там май има и още нещо, насочено към мен.
Оставям тоягата и той се приближава. Ритва странично тоягата ми и тя се озовава в средата на поляната, далече от обсега ми. Тогава той вади ръка от джоба си — оставил е вътре това, което държеше. Бавно обикаля до противоположната страна на огъня, като междувременно не откъсва поглед от мен.
Сяда на кръгъл камък, слага ръце на коленете си, пита:
— Мери?
Не отговарям на името си, но и аз го гледам. Светлината на меча от съня с Кокузо проблясва в съзнанието ми, насочена към него, и чувам богът да изрича името му, но не съвсем.
— Котузов! — казвам тогава.
Човекът в черно се усмихва — показва, че зъбите, които някога бях счупила, сега са чудесно поправени.
— И аз отначало не бях сигурен, че си ти — изрича той.
Пластичната хирургия е смъкнала най-малко десет години от лицето му, както и много от обветреността заедно с няколко белега. Промени има и около очите и бузите. И носът му е по-малък. Всичко това е значително подобрение от последния път, когато се бяхме виждали.
— Водата ти кипи — най-сетне се обажда той. — Ще ми предложиш ли чаша чай?
— Разбира се — и аз посягам към торбата, където имам допълнителна чаша.
— Бавно.
— Дадено.
Намирам чашата, леко изплаквам и двете с топла вода, приготвям чая.
— Не, не ми я подавай. — Той протяга ръка и взема чашата от земята.
Потискам желанието си да се усмихна.
— Нямаш ли бучка захар? — пита той.
— Съжалявам.
Въздиша и бърка в джоба си, от който измъква малка манерка.
— Водка? В чая?
— Не ставай глупава. Вкусовете ми се промениха. Това е ликьор „Дива пуйка“, чудесен подсладител. Ще си сложиш ли малко?
— Нека го помириша.
В аромата му има някаква сладост.
— Добре — съгласявам се и той капва в чая ни от него. Отпиваме. Не е лошо.
— Колко време мина? — пита той.
— Четиринайсет години, почти петнайсет — отговарям. — В началото на осемдесетте.
— Да.
Той разтрива челюстта си.
— Чух, че си се оттеглила.
— Правилно си чул. Беше около година след нашата последна… схватка.
— Турция, да. Омъжила си се за човек от твоята кодираща секция.
Кимам.
— Овдовяла си след три-четири години. Дъщеря, родена след смъртта на съпруга ти. Върнала си се в Щатите. Установила си се някъде в провинцията. Това е всичко, което знам.
— Това изобщо е всичко.
Той пак отпива от чая.
— Защо се върна?
— По лични причини. Отчасти сантиментални.
— Под фалшиво име ли?
— Да. Свързано е със семейството на мъжа ми. Не желая да узнават, че съм тук.
— Интересно. Искаш да кажеш, че те ще следят пристигащите също толкова старателно, колкото ние?
— Не знаех, че тук вие следите пристигащите.
— Точно сега ги следим.
Чува се нов гръмотевичен тътен. Още няколко капки падат върху ни.
— Бих искал да вярвам, че наистина си се оттеглила — казва той. — И аз вървя натам, както знаеш.