— Няма причина да се връщам на работа. Наследих прилична сума — достатъчна, за да се грижа за себе си и за дъщеря си.
Той кима.
— Ако имах такъв стимул, и аз нямаше да съм в бизнеса — продължава той. — По-скоро щях да си седя вкъщи и да чета, да играя шах, да се храня редовно и да пия. Но трябва да признаеш, че е голямо съвпадение да си тук точно когато се решава бъдещето на няколко нации.
Поклащам глава:
— Прекъснала съм връзките си с много неща.
— Нефтената конференция в Осака. Започва две седмици след сряда. Вероятно смяташ да посетиш Осака по това време?
— Няма да ходя в Осака.
— Значи куриер. Някой оттам ще се срещне с теб тук — обикновен турист в някоя точка от пътуването ти, за да ти предаде…
— Боже мой! Нима мислиш, че всичко е конспирация, Борис? Аз се занимавам единствено с някои лични проблеми и посещавам места, които означават нещо за мен. А конференцията нищо не означава.
— Добре. — Той допива чая си и оставя чашата. — Наясно си, че знаем, че си тук. Само дума пред японските власти, че пътуваш с фалшиви документи, и те ще те изритат. Така ще е най-лесно. Никаква вреда не е причинена, а един агент е обезвреден. Само че ще е жалко да ти развалям пътешествието, ако наистина си само туристка…
Гадна мисъл ми минава през ума, когато виждам накъде бие. Знам, че моите мисли са много по-гадни от неговите. Това е нещо, което научих от една странна стара жена, с която някога работех, но тя не приличаше на стара жена.
Допивам си чая и вдигам поглед. Той се усмихва.
— Ще направя още чай — казвам аз.
Виждам, че горното копче на ризата ми се разкопчава, когато се навеждам малко встрани от него. Тогава се надвесвам с неговата чаша и си поемам дълбоко дъх.
— Ще размислиш ли над това, да не ме предаваш на властите?
— Бих могъл — казва той. — Мисля, че разказът ти може би е верен. Но дори и да не е, няма да поемеш вече риска да пренасяш каквото и да било, след като знам за теб.
— Всъщност наистина искам да довърша това пътуване. — Примигвам малко по-често. — Бих направила всичко, за да не ме отпращат обратно точно сега.
Той хваща ръката ми.
— Радвам се, че го казваш, Марюшка — отговаря. — Аз съм самотен, а ти си все още хубава жена.
— Така ли мислиш?
— Винаги съм мислил така, дори тогава, когато ми разби зъбите.
— Съжалявам за това. Беше просто работа, знаеш.
Ръката му се премества към рамото ми.
— Разбира се. И без това, след като ги оправиха, изглеждат по-добре от преди.
Заобикаля и сяда до мен.
— Много пъти съм мечтал да направя това. — Казва го, докато разкопчава останалите копчета на ризата ми и токата на колана ми.
Нежно гали корема ми. Усещането не е неприятно. Мина твърде много време.
Скоро сме съвсем голи. Той не бърза и когато е готов, охотно го приемам в себе си. Добре, Борис. От мен — ездата, от теб — падането. Бих могла да се чувствам почти виновна. Ти си по-нежен, отколкото смятах, че можеш да бъдеш. Започвам да дишам, както се полага — дълбоко и бавно. Концентрирам вниманието си върху моята и неговата хора, отдалечени само на сантиметри. Усещам енергиите ни мечтателни и топли, раздвижени. Скоро насочвам потока им. Той усеща това само като удоволствие, може би по-изтощаващо от друг път. Когато свършва обаче…
— Казваш, че имаш проблеми? — Пита с такова мъжко посткоитално великодушие, което обикновено се забравя след няколко минути. — Ако мога да ти помогна с нещо, тук-там имам по някой и друг свободен ден. Харесвам те, Марюшка.
— Това е нещо, което трябва да свърша сама. Все пак ти благодаря.
Продължавам процеса.
По-късно, когато се обличам, той лежи и ме гледа.
— Сигурно остарявам, Марюшка — размишлява той. — Ти ме измори. Струва ми се, че бих могъл да спя цяла седмица.
— Почти е така — казвам аз. — След една седмица отново ще се чувстваш прекрасно.
— Не разбирам…
— Работиш прекалено много, убедена съм. Тази конференция…
Той кима.
— Може би си права. Наистина ли не си замесена?…
— Наистина нямам нищо общо с конференцията.
— Добре.
Измивам чайника и чашките си. Слагам ги в раницата.
— Ще бъдеш ли така добър да се преместиш, Борис? Пончото, мисля, ще ми трябва много скоро.
— Разбира се.
Става бавно и ми го подава. Започва да се облича. Диша тежко.
— Оттук накъде?
— Мишима-гое — отговарям, — за поредния изглед към моята планина.
Той поклаща глава. Дооблича се и сяда на земята, облегнат на един пън. Изважда манерката си и отпива. После ми я подава.