И, естествено, щом се навеждам и виждам собствените си черти във водното огледало, под повърхността му се появява светът на Луис Карол. Да съм гмуркач, търсач на перли, и да се спусна… Да се завъртя надолу и за няколко минути да опозная обитателите на една страна на парадокси и с огромно обаяние…
Огледало, огледало, защо реалният свят толкова рядко съдейства на нашия естетически ентусиазъм?
Половината път е изминат. Стигам до средата на поклонението си, за да се срещна с едно езеро. Време е, а и мястото е подходящо да се вгледам в собственото си състояние, да размисля над всички неща, които ме бяха довели тук, да обмисля какво може да съдържа останалата част от пътуването. Макар че представите могат понякога и да лъжат. Жената, която ме гледа от миналото, ми изглежда сдържана, силна и по-хубава, отколкото бях смятала, че ще бъде. Харесвам те, Кавагучи — езеро с човешка индивидуалност. Лаская те с литературни комплименти и ти ми връщаш благоразположението.
Срещата с Борис смъкна бремето на страха от съзнанието ми. Никакви човешки агенти на моето възмездие не се надигнаха да смущават преминаването ми. Така че везните още не са се наклонили толкова много срещу мен, колкото биха могли.
Фуджи и изображенията. Планина и душа. Дали едно дяволско творение би хвърляло отражение тук долу — някаква мрачна планина, където се вършат пъклени дела по време на цялата история? Спомням си, че Кит вече няма сянка, няма отражение.
Дали все пак той наистина е зъл? Интуицията ми казва „да“. Особено ако прави онова, което смятам, че прави. Казваше, че ме обича, а някога го обичах и аз. Какво ще ми каже, когато се видим отново, тъй като трябва да се срещнем?
Няма да има значение. Каквото и да каже, ще се опитам да го убия. Той вярва, че е непобедим, неразрушим. Аз не вярвам, макар и да съм сигурна, че съм единствената личност на земята, способна да го унищожи. Трябваше ми много време, за да измисля средствата за това, и дори още повече, докато взема решение да ги изпробвам. Останалата част от човешкото население е на трето място.
Потапям пръстите си във водата. Тихичко започвам да си тананикам стара песен, любовна песен. Не ми се иска да напускам това място. Дали втората част от пътуването ми ще бъде огледален образ на първата? Или ще се движа по повърхността на огледалото, ще вляза в това странно царство, което той превърна в свой дом?
Посях семето на криптомерията в самотна долина вчера следобед. Един ден подобно дърво ще стои чудесно там, надживяло нации и армии, луди и мъдреци.
Чудя се къде ли е Р’лие. Избяга сутринта след закуската — може би да гони някоя пеперуда. Не че бих я взела със себе си.
Надявам се, че Кендра е добре. Написах й дълго писмо, в което й обясних много неща. Поверих го на приятел адвокат, който ще й го изпрати някой ден в немного далечното бъдеще.
Гравюрите на Хокусай… Те могат да надживеят една криптомерия. За мен няма да си спомнят от никакви произведения.
Като се нося между световете, представям си срещата ни за хиляден път. Той ще трябва да повтори един стар трик, за да получи каквото иска. Аз ще трябва да изпълня един дори още по-стар, за да се погрижа да не го получи. И двамата сме загубили форма.
Мина много време, откакто прочетох „Анатомия на меланхолията“. Тя не беше това, с което бях искала да се развличам през последните години. Но като виждам една риба да се стрелва покрай мен, си спомням ред — два: „Поликрат Самиус, който хвърли пръстена си в морето и много скоро по чудо си го получи обратно от една риба, уловила се на въдицата му, не беше лишен от меланхолични настроения. Никой мъж не може да се излекува сам…“ Кит захвърли живота си и го спечели. Аз запазих моя и го загубих. Пръстените наистина ли понякога се връщат на когото трябва? А дали една жена може да се излекува сама? Лекарството, което търся, е твърде специално.
Хокусай, ти ми показа много неща. Можеш ли да ми дадеш отговор?
Старецът бавно вдига ръка и посочва своята планина. После я сваля и показва изображението й.
Поклащам глава. Това е отговор, който не е отговор. Той ми отвръща с поклащане на главата и сочи нагоре.
Облаците се струпват високо над Фуджи, но и това не е отговор. Изучавам ги дълго, без да открия в тях някакви интересни образи.
После свеждам очи. Преобърнати под мен, те приемат друга форма. Сякаш изобразяват сблъсък на две въоръжени армии. Гледам очарована как плуват заедно, а силите отдясно постепенно надделяват и потапят тези отляво. Но така десните намаляват.
Сблъсък? Това ли е посланието? И двете страни губят неща, които не искат да губят? Кажи ми нещо, което още не знам, старче.