Присяда на задни лапи, после скача отново.
Търкулвам се под него и нападам, докато се спуска. Но не улучвам, той се обръща и пак напада, въпреки че продължавам да мушкам. Той скача, аз се обръщам и удрям нагоре. Май че уцелих, но не съм сигурна.
Той се приземява съвсем до мен, вдига предните си лапи. Но този път не скача. Просто пада, задните му крака се поприбират бързо, сякаш си регулират дължината за по-съвършен скок.
Когато се хвърля, улучвам го право в средата с нужния край на тоягата. Той продължава да скача и да пада дори когато лумва и започва да се разпада. Докосването му ме вцепенява за момент, усещам как зарядът му протича от рамото през гърдите ми. Виждам го как се разцепва в последна мигновена светкавица и изчезва.
Бързо се обръщам, но трети не излиза от входа. Над главата ми също няма. По улицата се катери кола, която обаче забавя ход. Нищо. За момента потенциалът на накрайника трябва да се е изтощил, макар че съм озадачена от това, колко дълго трябваше да се зарежда, за да произведе само двата последни удара, които нанесох. Най-добре е бързо да изчезвам.
Но щом тръгвам, един глас ме вика от колата, която вече е спряла до мен.
— Мадам, за момент, моля.
Колата е полицейска и младият мъж, който се е обърнал към мен, е с униформа и има много странно изражение.
— Да, офицер? — отзовавам се аз.
— Видях ви само преди миг — каза той. — Какво правехте?
Смея се.
— Вечерта е толкова приятна — отговарям, — а улицата беше пуста. Помислих си, че мога да потренирам ката с моя бо.
— Отначало ми се стори, че нещо ви напада, че виждам нещо…
— Сама съм, както виждате — обяснявам аз.
Той отваря вратата и изскача навън. Включва фенерче и насочва лъчите му по тротоара към входа.
— Пускахте ли фойерверки?
— Не.
— Имаше искри и светкавици.
— Вероятно грешите.
Той души въздуха. Изучава тротоара много старателно, после и канавката.
— Странно — казва той. — Далече ли отивате?
— Не много.
— Приятна вечер.
Връща се в колата. След миг продължава нагоре по улицата.
Бързо тръгвам пак. Искам да се измъкна от този район, преди да се е натрупал нов заряд. Искам да се махна оттук и просто защото на това място се чувствам неспокойна.
Озадачена съм от лекотата, с която са ме намерили. Къде съм сбъркала?
— Моите гравюри — сякаш казва Хокусай, след като бях стигнала до целта си и бях пила твърде много бренди. — Помисли си, дъще, иначе ще те вкарат в капана.
Опитвам, но Фуджи ми смачква главата, изстисква мислите ми от нея. Епигони танцуват по склоновете й. Заспивам неспокоен сън.
На утрешната светлина може би ще видя…
14. Планината Фуджи от Мегуро в Едо
Гравюрата пак не е моята действителност. Тя показва селяни от бедно селце, терасирани склонове, самотно дърво, стърчащо на хълма вдясно, Фуджи с шапка от сняг, частично затъмнена в подножието на склона.
Не мога да открия нищо, което да се доближава до нея, макар че изгледът ми към Фуджи е отчасти препречен — препречен по подобен начин като затъмнения склон — от пейката, на която седя в малък парк. Това ще свърши работа.
Частично блокиран като мисленето ми. Има нещо, което би трябвало да виждам, но то е скрито от мен. Почувствах го в момента, когато се появиха епигоните — като дяволите, изпратени да приберат душата на Фауст. Но аз никога не съм сключвала договор с дявола… Само Кит — и това беше наречено женитба. Нямаше как да знам колко ще е сходно.
Сега… Това, което ме обърква, е как откриха местонахождението ми въпреки всичките ми предпазни мерки. При среща главата ми трябва да служи на мен, а не на някой друг. Причината за това надхвърля личното, макар че няма да отричам, че и то има дял.
В „Хагакуре“ Ямамото Цунетомо разказва, че Пътят на самурая е Пътят на смъртта, че човек трябва да живее така, сякаш тялото му вече е мъртво, за да спечели пълната си свобода. Не е толкова трудно да следвам такова поведение. Частта за свободата обаче е по-сложна. Когато някой вече не разбира напълно природата на неприятеля, действията му поне отчасти са ръководени от неизвестността.
Моята мистериозна Фуджи е все още тук в своята цялост, знам, въпреки частичната липса на визуални данни. По същата причина би трябвало да мога да продължа линиите, които бях видяла досега, по отношение на силите, които ме тормозят. Нека се върнем към смъртта. Изглежда, там има нещо, макар че сякаш има и само толкова, колкото можеш да кажеш за нея, а аз вече го казах.
Смърт… Ела полека… Играехме една салонна игра — посочвахме странни причини във въображаеми смъртни актове: „Изяден от чудовището в Лох Нес.“ „Стъпкан от Годзила.“ „Отровен от нинджа.“ „Преселен.“