Кит — като Марли — беше мъртъв и можеше да започне.
15. Планината Фуджи от Цукудаджима в Едо
Синьо небе, няколко ниски облака, Фуджи зад блестящата вода на залива, лодки и островче между нас. Отново, като оставим настрана промените, настъпили с времето, намирам значително покритие с действителността. Пак седя в малка лодка. Тук обаче нямам никакво желание да се гмурна сред вълните в търсене на потънало великолепие или да пробвам бактериалното съдържание със собствената си особа.
Дойдох на това място направо и без инциденти. Пристигнах твърде заета с мисли. Твърде заета с мисли оставам. Жизнеността ми продължава да е висока. Здравето ми не се влошава. И проблемите ми са същите, което значи, че на главния ми въпрос още не е отговорено.
Поне се чувствам в безопасност тук, над водата. „Безопасност“ обаче е относително понятие. „По-безопасно“, отколкото се чувствах на брега и когато преминавах покрай места, добри за нападение от засада. Всъщност не съм се чувствала в безопасност от онзи ден, когато се върнах от болницата…
Бях уморена — върнах се вкъщи след няколко безсънни нощи. Хвърлих се направо в леглото. Дори не си направих труда да отбележа часа, така че нямах никаква представа колко съм спала.
Събудих се в мрака от нещо, което приличаше на звънене на телефона. Сънливо се протегнах към него и тогава разбрах, че той всъщност не звъни. Дали бях сънувала? Седнах в леглото. Разтърках очи. Протегнах се. Неотдавнашното минало изпълни бавно съзнанието ми и разбрах, че известно време няма да мога да заспя. Реших, че чаша чай ще ми дойде добре. Станах, за да отида в кухнята и да стопля вода.
Когато минавах през кабинета, видях, че една от тръбите за катодни лъчи на терминала ни е включена. Не си спомнях да е била оставена така, но отидох да я изключа.
Тогава видях, че ключът й не беше на „включено“. Озадачена, погледнах отново към екрана и за първи път разбрах, че там има текст:
Мери.
Всичко е наред. Аз съм преселен. Използвай дивана и шлема.
Усетих, че пръстите ми се забиват в бузите и гърдите ми се стягат от задържания дъх. Кой беше направил това? Как? Дали е някакво последно послание от бълнуващия Кит, преди да потъне в небитието?
Щракнах ключа няколко пъти на „включено-изключено“ и накрая го оставих на „изключено“.
Текстът избледня, но светлината на екрана остана. Скоро на него се появи нов текст:
Четеш ме. Добре.
Всичко е наред. Жив съм.
Влязох в информационната мрежа.
Седни на дивана и използвай шлема.
Ще ти обясня всичко.
Избягах от стаята. В банята повърнах няколко пъти. После седнах на тоалетната чиния, тресях се. Кой може да си прави такива ужасни шеги с мен? Изпих няколко чаши вода и изчаках, докато спра да треперя.
След това отидох право в кухнята, направих чай и изпих малко от него. Мисълта ми бавно тръгваше по каналите на анализа. Прехвърлях възможностите. Едната, най-правдоподобната, беше, че Кит ми е оставил послание и че използването на индукционния интерфейс от моя страна е довело до появата му на дисплея. Исках това послание, каквото и да е то, но не знаех дали притежавам достатъчно емоционална сила, за да го получа в момента.
Трябва да съм седяла така почти цял час. Погледнах веднъж през прозореца и видях, че небето е започнало да избледнява. Оставих чашата. Върнах се в кабинета.
Екранът още светеше. Текстът обаче беше друг:
Не се страхувай.
Седни на дивана и използвай шлема. Тогава ще разбереш.
Отидох до дивана. Седнах и го наклоних. Сложих си шлема. Отначало нямаше нищо друго освен полеви шум.
Тогава усетих присъствието му — нещо трудно за описване в свят, пълен само с потоци от данни. Чаках. Опитвах се да възприемам онова, което той някак си ми бе оставил разпечатано.
— Аз не съм запис, Мери — сякаш ми каза тогава. — Аз наистина съм тук.