Устоях на импулса да избягам. Бях се трудила много над това хладнокръвие и имах намерение да го поддържам.
— Преобразих се, Мери — като че ли ми говореше. — Влязох в мрежата. Разпръснат съм на много места. Това е истинско кундалини. Аз съм само един поток. Чудесно е. Тук ще съм вечно. Това е нирвана.
— Наистина си ти — обадих се аз.
— Да, аз се преселих. Искам да ти покажа какво значи това.
— Много добре.
— Сега съм събран тук. Разтвори краката на съзнанието си и ме пусни вътре изцяло.
Отпуснах се и той нахлу в мен. Тогава се родих отново и разбрах.
16. Планината Фуджи от Умезава
Фуджи през полетата от лава и валмата мъгла, през плуващите облаци. Птици в полет и птици на земята. Поне тази е близо. Облягам се на тоягата си и през хаоса съзерцавам спокойната й близост. Урокът е като музикален откъс. Укрепвам по някакъв начин, който не мога да опиша.
По пътя си бях видяла цъфнали черешови дървета, поля, лилави от детелина, обработени ниви, жълти от цъфнала рапица, отглеждана заради маслото й, няколко зимни камелии, които все още пазеха червеното и розовото си, зелени поникнали оризища, тук-там някоя магнолия, напръскана с бяло, сини планини в далечината, мъгливи речни долини. Бях минала през село, където тръстиковите покриви са покрити днес с цветна ламарина — синя и жълта, зелена, черна, червена. Имаше и разстояния, изпълнени със сивосини камъни, толкова изящни за външните градини. Случайна преживяща крава тихо измуча. Скалоподобни редици от покрити с найлон черничеви храсти, където се отглеждат копринени буби. Сърцето ми се разтуптяваше от тези гледки — керемидите, мостчетата, цветовете… Сякаш влизах в приказка от Лафкадио Хърн, беше като завръщане.
Мислите ми бяха повлечени назад към пътя, който бях изминала, към пресечните му точки с електронното ми проклятие. Предупреждението на Хокусай, че вечер пия прекалено много, че гравюрите му могат да се превърнат в капан за мен, може и да се окаже вярно. Кит бе предугадил минаването ми неведнъж. Как ли е могъл?
И тогава ми проблесна. Малката ми книжка с гравюри на Хокусай — тънко, подвързано с плат издание на Чарлс Б. Тътъл — ми беше подарък от Кит.
Възможно е по това време да ме е очаквал в Япония заради Осака. След като епигоните му ме бяха намирали на два пъти — вероятно чрез масирано сканиране на терминалите, — не би ли могъл да свърже движението ми с последователността на гравюрите в „Изгледи от планината Фуджи“ на Хокусай, към които съм силно привързана и той го знае, и просто да екстраполира и да чака? Имам силното подозрение, че отговорът е положителен.
Влизането в информационната мрежа с Кит беше изумително преживяване. Че съзнанието ми се разпръсна и потече, не отричам. Отначало не разбирах, че съм едновременно на много места, че се нося в потоци, че познанието, превъзходството и нещо като величие са край мен и в мен — това също беше особено възприятие. Скоростта, с която се родих, изглеждаше мигновена и това бе усещане за вечност. Достъпът до множество терминали и огромни банки с памет приличаше на единица за всезнание. Възможността за действие с това, което можех да променя в тази област, и последствията за онова място, където все още усещах далечното си тяло, изглеждаха като всемогъщество. А усещането… Опитах сладостта с Кит до мен и в мен. Тя се беше самопредала и възродила в новото прераждане, беше свобода от мирските желания, освобождение…
— Остани завинаги с мен! — сякаш казваше Кит.
— Не — сякаш отговарях аз, унесена, открила, че се променям още повече. — Не мога да се предам толкова лесно.
— Дори и заради единението и потока свързваща енергия?
— И тази чудесна липса на отговорност?
— Отговорност? За какво? Това е чисто съществуване. Тук няма минало.
— Значи съвестта изчезва.
— За какво ти е тя? И бъдеще няма!
— Тогава всички действия губят смисъла си.
— Вярно е. Действието е илюзия. Последствието е илюзия.
— И парадоксът триумфира над разума.
— Парадокс няма. Всичко е помирено.
— Тогава знанието умира.
— Съществуването е единственото знание.
— Сигурен ли си?
— Почувствай го сама!
— Чувствам го. Но това не е достатъчно. Изпрати ме обратно, преди да съм се превърнала в нещо, което не искам да бъда.
— Какво повече от това би могла да желаеш?
— Въображението ми също ще умре. Усещам го.
— А какво е въображение?
— Нещо, родено от чувство и разум.
— Нима сега не се чувстваш добре?
— Да, чувствам се. Но не искам това усещане да е самотно. Когато докосвам чувството с разум, виждам, че то понякога не е нищо друго освен оправдание за неспособността ти да приключиш със сложността.