Седя на камък, покрит с мъх, и прехвърлям през паметта си променливия характер на Фуджи, когато внезапен дъжд забулва лицето й, престава, започва отново.
Ветровете тук са силни. Мъглата над морето надига призрачни клони и ги навежда. Има някаква вцепенена тишина под монотонната мантра на вятъра.
Настанявам се удобно, ям, пия, гледам и обмислям плановете си още веднъж. Нещата вървят към края си. Скоро кръгът ще се затвори.
Бях си помислила да захвърля лекарството си като акт на перчене, като знак на пълно обвързване. Сега виждам, че това би било глупав романтичен жест. Ще ми трябва цялата ми сила, цялата помощ, която мога да получа, за да имам шанс да успея. Вместо да изхвърля лекарството, вземам таблетка.
Поривите на вятъра ми действат добре. Налитат като вълни, но са ободряващи.
Твърде малко пътници минават долу. Отдръпвам се назад, извън полезрението им. Отминават безобидни като призраци, думите им се отнасят от вятъра, без дори да достигнат толкова далече. Изпитвам леко желание да запея, но се въздържам.
Седя дълго, унесена от шемета на стихиите. Беше хубаво това пътуване в миналото, живот още веднъж на ръба…
Под мен. Нова смътно позната фигура се появява пред погледа ми и влачи багаж. Не мога да различа чертите оттук, нито пък е необходимо. Когато той спира и започва да наглася техниката си, разбирам, че това е фотографът от Шичиригахама, излязъл да хване пореден изглед от Фуджи, по-постоянен от всеки, когото бих желала.
Гледам го известно време, а той дори и поглед не хвърля към мен. Скоро ще тръгна пак, без той да разбере. Ще сметна появата му за съвпадение. Само условно, разбира се. Ако го видя отново, може да се наложи да го убия.
Ще бъда прекалено близо до целта си, за да позволя дори и вероятна намеса.
По-добре е сега да тръгвам, защото е за предпочитане да вървя пред, а не след него.
Фуджи от високото, това беше хубаво място за отдих. Скоро пак ще се видим.
Хайде, Хокусай, да тръгваме.
21. Фуджи от планините Тотоми
Отишли са си старите дървари, бичили гредите на дъски, оформяли ги. Само Фуджи остава — от сняг и облаци. Човекът от гравюрата работи по стария начин като бъчвар от Овари. И все пак, като се оставят настрана рибарите, които просто вземат препитанието си от природата, това са единствените две гравюри в книгата ми, които изобразяват хора, активно променящи нещо в своя свят. Заниманията им са прекалено традиционни за мен, за да видя в тях Дева Мария или енергетични природни преобразуватели. Те биха могли да вършат същата работа и хиляда години преди Хокусай.
И все пак това е човешкият род, преобразяващ света, и тази сцена ме повежда по пътя на годините към това време, към този ден на сложни инструменти и мащабни изменения. Виждам в нея образа на онова, което ще се извърши по-късно, на металната кожа и пулсиращите потоци, които светът ще се наложи да носи. И Кит също е тук — богоподобен, понесен от електронните вълни.
Смущаващо. Все пак, макар и запазило старата гъвкавост, сякаш и това също е само едно мигновено зърване на човешкото движение във времето и независимо дали печеля или губя, суровият материал остава и накрая ще триумфира над всякакви пречки. Наистина бих искала да вярвам в това, но трябва да предоставя сигурността на политиците и проповедниците. Моят път е трасиран и обгърнат от видението на това, което трябва да се направи.
Не видях фотографа отново, макар че вчера зърнах монасите, разположили се на лагер до склона на далечна планина. Разгледах ги с бинокъла си — бяха неотдавнашните ми спътници. Не бяха ме забелязали, заобиколих и ги отминах. Пътищата ни повече не се кръстосаха.
Фуджи, вече съм взела със себе си двайсет и един изгледа от теб. Живей по малко, умирай по малко. Кажи на боговете, ако го мислиш, че светът скоро ще загине.
Продължавам да вървя пеша, спирам да нощувам рано в нива близо до манастир. Не искам да влизам там след преживяното в една съвременна света обител. Лягам си недалеч на скрито място сред камъни и пиниеви фиданки. Сънят ми идва лесно, продължава до някакъв странен час.
Внезапно се събуждам трепереща в тъмнина и тишина. Не мога да си спомня шум отвън или сън отвътре да са ме събудили. И все пак ме е страх дори да помръдна. Дишам предпазливо и чакам.
Идва при мен като лотос по вода, извисява се над мен, носи звезди като корона, сияе с млечна, божествена светлина. Това е образ на бодхисатва с изящни черти, доста приличащ на Кванон, в дрехи, изтъкани от лунни лъчи.