И заставам пред фонтан, който изхвърля водите си косо към просветляващото небе, докато звездите си отиват и само загубеното им искрене пада върху мен.
След това закуска и дълъг сън, следваща закуска и още по-дълъг сън…
А ти, татко мой, там, на тъжната си висота? Скоро ще трябва да те напусна, Хокусай.
23. Планината Фуджи от Едо
Вървя отново в облачната вечер. Колко време мина, откакто говорих с Кит? Твърде дълго, сигурна съм. Някой епигон може да дойде и да ми прегради пътя всеки момент.
Ограничих търсенето си до три храма — нито един от тях не е този от гравюрата, това е сигурно, само онази най-горна част от него, видяна от невъзможен ъгъл — Фуджи отзад покрай върха му, дим, облаци, мъгла помежду им, — но имам усещането, че един от трите ще свърши работа в синевата на вечерта.
Минах покрай всичките много пъти като кръжаща птица. Не ми се ще да правя нещо повече, защото чувствам, че правилният ми избор скоро ще бъде направен. Стана ми ясно преди известно време, че започнаха да ме следят, този път — истински, по време на обиколките ми. Изглежда, най-големите ми страхове не са били безпочвени. Кит използва и живи агенти, не само епигони. Как ги е издирил и как ги е принудил да му служат, не си правя труда да гадая. Кой друг би ме следил точно сега, за да види дали ще изпълня обещанието си и да ме застави, ако се наложи?
Забавям крачка. Но който е зад мен, прави същото. Не още. Много добре.
Приижда мъгла. Ехото от стъпките ми става по-глухо. Също и ехото от стъпките зад гърба ми. За съжаление.
Насочвам се към другия храм. Забавям се отново, когато наближавам. Всичките ми сетива са изострени, нащрек.
Нищо. Никой. Това е добре. Времето не е проблем. Продължавам.
Приближавам се до двора на третия храм. Това трябва да е той, но искам някакво движение на моя преследвач да ми даде знак. Тогава, разбира се, трябва да се разправя с тази личност, преди да се придвижа и аз. Надявам се, че няма да е много трудно, защото всичко ще зависи от този малък сблъсък.
Забавям се още повече — не се появява нищо освен влагата на мъглата по лицето ми и по кокалчетата на ръката ми, обхванала тоягата. Спирам. Ровя в джоба си за кутията цигари, която бях купила преди няколко дена, докато бях в празнично настроение. Бях се усъмнила, че биха могли да съкратят живота ми.
Щом вдигам една към устните си, чувам думите:
— Желаете ли огънче, мадам?
Кимам, докато се обръщам.
Един от двамата монаси ми поднася запалка и я щраква. За първи път забелязвам корав, груб ръб от външната страна на дланта му. Беше го пазил грижливо от погледа ми преди това, когато бяхме пътували заедно. Другият монах се появява отзад, от лявата му страна.
— Благодаря.
Поемам дим и го изпускам да се присъедини към мъглата.
— Изминахме дълъг път — констатира мъжът.
— Да.
— И поклонението ви стигна до края си…
— О! Тук ли?
Той се усмихва и кима. Обръща глава към храма.
— Това е нашият храм — казва той, — където боготворим новия бодхисатва. Той ви чака вътре.
— Може да почака, докато си изпуша цигарата — възразявам.
— Разбира се.
С небрежен поглед изучавам човека. Вероятно е много добър каратека. А аз съм много добра с бо. Ако бяхме само двамата, бих заложила на себе си. Но като са двама, при това сигурно и вторият е не по-слаб от този… Кокузо, къде е твоят меч? Внезапно се изплашвам.
Обръщам се, пускам цигарата, атакувам. Той е готов, разбира се. Няма значение. Нанасям първия удар.
В това време обаче другият мъж ме заобикаля и аз трябва да се въртя и да се защитавам в кръг, в кръг. Ако това продължи много дълго, те ще успеят да ме уморят.
Чувам охкане, когато засягам нечие рамо. Все пак е нещо…
Бавно ме заставят да отстъпя, да се оттегля към стената на храма. Ако ме изтласкат още, стената ще пречи на ударите ми. Опитвам се отново да спечеля загубеното пространство, да нанеса решителен удар…
Внезапно мъжът от дясната ми страна пада, зад гърба му се вижда тъмна фигура. Нямам време да правя предположения. Насочвам вниманието си към първия монах и след миг нанасям удар, после — и друг.
Но моят спасител не се справя толкова добре. Вторият монах го разтърсва и започва да му нанася удари, които трошат кости. Моят съюзник все пак разбира нещо от борба без оръжие, защото заема защитна позиция и блокира много от ударите, а понякога и напада. Но силите им явно са неравни.