Накрая подкосявам един крак и нанасям нов удар в рамото. Нападам още три пъти, докато противникът ми е долу, но той се извърта и пак се изправя. Чувам остър вик отдясно, но не мога да отклоня очи от противника си.
Той напада и този път с внезапен удар улучвам сляпото му око. Извръщам се тъкмо навреме, защото съюзникът ми лежи на земята и вторият монах ми налита.
Или имам късмет, или той е ранен. Улучвам го бързо и мигновено нанасям серия светкавични удари, които го задържат на земята, изкарват го от строя и го отстраняват завинаги.
Тичам при третия мъж и запъхтяна коленича до него. Бях видяла златната му обица, докато се биех с втория монах.
— Борис! — хващам ръката му. — Защо си тук?
— Казах ти… че мога… да си взема няколко дена… за да ти помогна. — От крайчето на устата му се стича кръв. — Намерих те. Снимах… И виждаш… Потрябвах ти.
— Съжалявам — казвам. — Признателна съм ти, но съжалявам. Ти си по-добър човек, отколкото си мислех.
Той стиска ръката ми.
— Казах ти, че те харесвам, Марюшка. Много лошо… че нямахме… повече време…
Навеждам се и го целувам, изцапвам с кръв устата си. Ръката му се отпуска в моята. Никога не съм имала вярна преценка за хората — само постфактум.
И се изправям. Оставям го тук, на мокрия паваж. Нищо не мога да направя за него. Влизам в храма.
Около входа е тъмно, но има много оброчни светлини в задната част. Не виждам никого наоколо. И не мислех, че ще видя. Трябва да са били само двамата монаси, които ме тласкаха към терминала. Отправих се към светлините. Сигурно е тук някъде отзад.
Докато търся, чувам шума на дъжда по покрива. Зад светлините има малки стаички от всяка страна.
Той е тук, в една от тях. И още щом прекрачвам прага, усещам познатото йонизиране, което ми показва, че Кит се подвизава някъде наоколо.
Подпирам тоягата си на стената и се приближавам. Слагам ръка на бръмчащия терминал.
— Кит — казвам. — Дойдох.
Никакъв епигон не изниква пред мен, но усещам присъствието му и той сякаш ми говори, както в онази толкова далечна нощ, когато легнах на дивана и си сложих шлема.
— Знаех, че ще бъдеш тук тази вечер.
— Аз също — отговарям.
— Свърши ли всичките си важни дела?
— Повечето.
— И вече си готова да се съединиш с мен?
— Да.
Отново усещам онова движение, почти сексуално по природа, докато той се влива в мен. След миг ще ме отнесе в царството си.
Татемае е това, което показваш на другите. Хонне е истинското ти намерение. Както предупреждава Мусаши в „Книга за водите“, опитвам се да не издавам своето хонне дори в този момент. Просто протягам свободната си ръка и събарям тоягата си така, че при включени батерии металният й връх пада върху терминала.
— Мери! Какво направи? — Той вече е в мен, когато бръмченето спира.
— Отрязах пътя ти за отстъпление, Кит.
— Защо?
Острието вече е в ръцете ми.
— Това е единственият ни път. Давам ти този джигай, съпруже мой.
— Не!
Усещам, че се опитва да задържи ръката ми, докато издишвам. Но е твърде късно. Острието вече се движи. Усещам го да влиза в гърлото ми, наместено е добре.
— Луда! — крещи той. — Не знаеш какво направи! Не мога да се върна!
— Знам.
Когато се свличам върху терминала, сякаш чувам засилващ се рев зад гърба си. Това е Голямата вълна, дошла най-после за мен. Съжалявам единствено че не направих това на последната спирка — освен ако, разбира се, Хокусай не се опитваше да ми покаже точно това тук, зад малкото прозорче, отвъд мъглата, дъжда и нощта.
24. Планината Фуджи в лятна буря
???