За два часа двамата с Хайнц изработиха грима. Ингерсол беше решил да отиде като бизнесмен на средна възраст с маска от латекс, която изместваше линията на косата му назад и го правеше да изглежда отчасти плешив.
Хайнц оформи носа му и го направи по-едър, дори месест; гума закръгляше бузите му и издаваше напред линията на челюстта. Сиви кичури в оредялата коса, сиви мустаци, козя брадичка и очила с железни рамки допълваха дегизацията. Ингерсол облече двуреден костюм от туид и си сложи черния кожен тренчкот.
Усмихна се в огледалото на човека, който го гледаше отсреща: почтен четирийсет и пет годишен господин с леко шкембе.
Точно в шест сутринта един униформен сержант се появи на вратата и го отведе с една от частните коли на Хитлер на аерогарата за двучасов полет до Мюнхен. С него се отнасяха като с кралска особа. В осем и половина, вече в Мюнхен, му поднесоха кафе и сладкиши в стария замък Барлоу, който гледаше към Кьонигсплац. Щеше да дойде да го вземе личният шофьор на Хитлер.
Във фоайето Ингерсол усещаше присъствието на Хитлер навсякъде. През януари старият замък бе открит като щаб на Нацистката партия след месеци реконструкции. Сега се наричаше „Кафявата къща“ и беше преустроен от личния архитект на Хитлер, Алберт Шпеер. Разходите бяха зашеметяващи, въпреки че никой не знаеше колко точно са били. На това място, изглежда се работеше като в пчелен кошер. Куриери потегляха с мотоциклети. Офицери бодро крачеха навътре и навън от сградата и подметките им потропваха по мраморните подове. Непрекъснато звъняха телефони.
Беше стерилно чисто и миришеше на студено желязо, кожа и вакса. Демоничното обаяние на Хитлер властваше над това място, въпреки че самият той бе в Берхтесгаден, на сто и петдесет километра оттук.
Това бе сърцето на нацистката партия, нервният център на Нова Германия. Човек сякаш чуваше гласа на фюрера, докато той диктува бъдещето на Германия зад стените на обширния си кабинет на първия етаж.
Само няколко минути след кафето шофьорът пристигна с открития мерцедес на Хитлер.
— Да вдигна ли гюрука? — попита шофьорът. — Доста е хладно.
Ингерсол поклати глава. Знаеше, че пътят на юг към алпийската предпланина е най-красив в цяла Германия, и искаше да се любува на гледката. Едно одеяло и тежкото му палто щяха да са достътъчни. Шофьорът му даде шапка и подкара по магистралата към „гнездото“ на фюрера.
Хитлер, който обикновено спеше до късно, се събуди, когато първите лъчи хвърлиха дълги червени сенки в спалнята. Полежа напълно буден няколко минути, взрян в тавана, после стана от кревата, който делеше с Ева Браун, прекоси банята и влезе в кабинета си.
Преди четири дни Хинденбург го бе провъзгласил за канцлер на Германската република.
Канцлер!
Той бе канцлерът на Германия.
Вдигна дясната си ръка и я загледа. Като нов президент на Райхстага, народния парламент, Хитлер държеше законите на Германия в тази ръка.
Канцлерът Хитлер.
Той наперено се разхождаше из стаята по хавлия, смееше се високо и повтаряше двете думи отново и отново. После поръча кафе и сладкиши и отиде да се изкъпе.
Хитлер стоеше до прозореца на дневната си, както правеше често, взираше се на север към Браунау, родното си място, и после на изток, към Виена, и с гняв си спомняше думите, които едно време му късаха сърцето.
„Nicht zur Prufung zugelassen.“
Той се потупа по гърдите с показалец и самодоволно се изкикоти. Ингерсол! Един от най-известните актьори бе на негово разположение. По-точно щеше да бъде. Сега той ще е този, който ще унижава онези мизерни глупаци от средната класа във Валдфиртел, които му се бяха присмивали, когато беше млад, и го наричаха „гробищен глупак“, защото понякога нощем седеше на зида, който опасваше средновековното гробище, гледаше звездите и мечтаеше.
Те се бяха присмели на мечтите му да стане един Рембранд, както и глупавите учители във Виенската академия, чиито думи дори и след дванайсет години все още го оскърбяваха.
„Nicht zur Prufung zugelassen.“
„Не се допуска до изпитите.“
Два пъти Академията във Виена го бе отхвърлила и два пъти го бяха унижили. Негодници! Бяха отказали дори да го допуснат до изпитите за приемане в художественото училище! Той се загледа към планините, към мястото, което все още мразеше, Валдфиртел, „дървения квартал“, тази гранична земя с груба почва, средновековна архитектура и ограничени умове, където бе роден — това мрачно и потиснато ъгълче от Австрия, което го бе отхвърлило и унижило.