Имаше лоши спомени от тази сурова земя и нейните хора, които някога го мислеха за свадлив, своенравен, арогантен младеж с лош характер и така го мразеха, че му се подиграваха зад гърба.
Дори единственият му приятел, Август Кубизек — старият Густъл — мислеше, че е малко странен.
Никой от тях не разбираше. Тогава.
Но сега разбираха.
Той се разсмя на глас и удари с юмрук разтворената си длан.
Никой от тях не знаеше неговите мъки като дете. Никой от тях не разбираше мечтите му.
— Малоумни — каза той на висок глас, докато крачеше из стаята. Често си говореше сам.
В мрачните дълбини на съзнанието си Хитлер понякога кроеше най-злобните планове за отмъщение на чиновниците от Виенската академия, които бяха разбили първите му мечти и го бяха принудили да продава по улиците нарисуваните от него пощенски картички, за да припечели, колкото за прехраната и да си плати двете крони на седмица за студената мръсна квартира край Дунава. Те го бяха осъдили да прекара три години в калта и като скитник да се лута във Виена, изпаднал в глупав екстаз, измръзнал и гладен. Той все още мразеше зимата и се страхуваше от студа. И мразеше евреите, които купуваха пощенските му картички. Мразеше ги, защото го бяха съжалили. А съжалението бе дума, която му изгаряше езика.
Е, никой, никой повече не му се присмиваше. Преди пет нощи той бе стоял на прозореца на канцеларията си четири часа, докато отдолу хиляди маршируваха с факли, скандирайки името му и пеейки нацисткия химн „Horst Wessel“. Вълнението от тази нощ все още не бе отминало. Сега те хвърляха цветя в краката му, излагаха ранните му рисунки в специална част на Виенския музей, вдигаха ръце в решителен поздрав и ревяха „Хайл Хитлер“, когато минаваше през града. А във Валдфиртел сочеха къщата, където бе роден — сега евтина, боядисана в розово кръчма, и се хвалеха, че животът на новия спасител на Германия е започнал в същата тази къща. Може би това възмездие бе достатъчно.
Той стоеше на прозореца усмихнат, слабините му пулсираха от вълнение, и си повтаряше като заклинание:
— Хайл Хитлер, Хайл Хитлер, Хайл Хитлер.
И се кискаше.
Сто и петдесет километровото пътуване до Берхтесгаден им отне два часа и поеха по черния път към планинското укрепление късно сутринта. Докато минаваха през триметровите телени заграждения, по които течеше ток, покрай кучетата и часовоите по черния път нагоре към убежището на Хитлер, Ингерсол можа да разгледа Берг-хоф, планинската вила на Хитлер, която се подаваше от гъстата борова гора. Самата къща бе по-малка и по-скромна, отколкото очакваше, но местността, намираща се на километър над селото в Баварските Алпи, бе очарователна.
Гледайки вилата, Ингерсол си спомни една повтаряща се тема в речите на Хитлер:
„Абсолютната власт е дадена от Бога, а абсолютното подчинение от дявола.“
Това бе един от любимите афоризми на Хитлер, понеже оправдаваше онова, което той наричаше Machtergreifung — завземането на властта в Германия.
Беше ли това скривалище от Бога или от дявола, чудеше се Ингерсол? Божествен ли бе възгледът на Хитлер за Германия, или мефистофелски?
Не че имаше съществена разлика. Понеже Германия сега си имаше лидер, който се подиграваше на Съюзниците и газеше с крака проклетия Версайски договор. Неговият възглед бе божествен без значение откъде произлизаше.
Ингерсол се интересуваше от новата германска история и знаеше, че много неща се базират на лъжи или по-скоро „пропаганда“. Знаеше, че песента „Horst Wessel“ е кръстена на един мизерен сводник, превъзнесен като мъченик от нацистките лъжи, и че дори Machtergreifung е лъжа. Хитлер не бе взел властта, той я бе купил. Но Ингерсол приемаше манипулациите на Хитлер като действия на политически гений, принуден да прибягва до подли интриги, за да спечели; към измами в задимени от цигарен дим стаи, към подкупи от милиони марки от богатите индустриалци на Рур, като Круп и банкери като фон Шрьодер, към насилието на есесовците, които тероризираха населението, и към лъжи за силата на евреите, каквато те никога не са имали. Хитлер измисляше небивалици за тях, обвиняваше ги за възхода на марксизма и комунизма в Германия и за отчайващата депресия, която засега се измерваше с около двайсет милиона безработни и почти умиращи от глад германци.
Ингерсол приемаше също, че омразата му към евреите е така неизлечима като тази на Хитлер, но и разбираше, че именно мизерията и бедността са най-силните му съюзници. Колкото по-безпомощно германците затъваха в бедност, толкова повече обръщаха внимание на този странен политически агитатор, който понякога държеше по пет-шест речи за един-единствен ден. Организирани маршируващи есесовци, които размахваха пречупени кръстове, прокламираха, че той без чужда помощ ще избави Германия от нейните дългове и врагове, ще даде земя на фермерите, социализъм на работниците и антикомунизъм на богатите, въпреки че той никога не обясняваше как мисли да постигне всичко това. И макар никога да не бе спечелил избори, той все пак спечели достатъчно гласове да манипулира стария изкуфял Хинденбург да го обяви за канцлер на Германия и за нов глава на Райхстага.