„По-умно е да си поддържаш любовница, отколкото да се жениш — бе казал веднъж Хитлер на Фирхаус, а после бе добавил, намигайки: — Това е вярно, разбира се, само за изключителните хора.“
Всички тези неща показваха, че е психопат, и все пак Фирхаус ги приемаше и насърчаваше, понеже виждаше и другия Хитлер. Бледен, слаб, с рядка кафява коса, която закриваше едното му око, той бе толкова обикновен човек, че сигурно никой не би му обърнал внимание, но който се бе превърнал в човек, когото никое общество не би пренебрегнало. Самоуверен, самонадеян, горд, с очи, студени като желязо, които издаваха фанатика отвътре и острия като бръснач ум, скрит зад фалшивата усмивка. Хората изпитваха страхопочитание в негово присъствие, без да знаят защо.
Фирхаус разбираше всичко. За разлика от Гьобелс, Гьоринг, Химлер и другите подлизурковци, които сляпо се съгласяваха с всичко, което казваше Хитлер, Фирхаус забелязваше и гения, и лудостта му. Бе ги забелязал още преди девет години, когато за първи път бе видял Хитлер в затвора в Ландсберг. Той бе политически затворник, който живееше в самостоятелен разкош, килията му бе украсена с цветя и картини, със специално легло в ъгъла, яденето му бе специално приготвено, а той пишеше книга, в която разясняваше плана си за сваляне на правителството. „Удивително — си бе помислил Фирхаус — как се наелектризира атмосферата около този малък човечец с невероятно самочувствие. Ако не го вкарат в лудницата или екзекутират, ще се превърне в много опасен човек.“
Какво бе казал Ницше?
„Във всяко величие има и лудост.“ Колко точно.
Хитлер стоеше с гръб към вратата и гледаше през прозореца.
— Моят баща не разбираше света — каза Хитлер, без да се обърне. — Той приемаше всичко, което му се даваше. — Обърна се и погледна Фирхаус. — Това й беше лошото на Германия. Всички винаги приемаха това, което им се даваше. Но сега те се учат, Вили, нали?
— Да, майн фюрер, те вече се учат. Хитлер се усмихна и тропна с крак по пода.
— Канцлер, Вили. Аз съм канцлер на Германия. Фирхаус леко се поклони.
— И аз ви поздравявам, канцлер Хитлер.
— Канцлер Хитлер — повтори Хитлер.
Той си сипа чаша кафе, сложи сметана и захар и с жест покани Фирхаус да се присъедини.
— Искам да споделя с вас една мисъл — каза Фирхаус много деликатно.
— Не тази сутрин — бързо отвърна Хитлер. — Знаеш правилото, Вили, никаква работа в Бергхоф. Може да почака до понеделник, когато се върнем в Мюнхен.
— Разбира се, разбира се — бързо отговори професорът. — Просто си помислих, че това е нещо, върху което може да размислите. Признавам, че е доста смел план, но… — И хвърли въдицата, понеже знаеше как да примами фюрера в мрежата си. — … Но може да разреши въпроса с комунистите.
Хитлер седна на бюрото си и погледна Фирхаус право в очите.
— За Бога, та ти си бил много потаен, Вили. Сигурно затова се разбираме така добре с тебе.
— Да, майн фюрер — каза Фирхаус с усмивка.
— И какво предлагаш, хер доктор, да убием всичките седемдесет и седем комунисти в парламента? Мм? — засмя се Хитлер и отпи от кафето.
— Да — каза Фирхаус, като се наведе напред и заговори почти шепнешком. — Но трябва да има причина, за да го направим.
Хитлер спря да се смее. Челюстта му се втвърди, погледът му стана като на змия.
— И каква може да е тази причина? Фирхаус го гледаше право в очите.
— Опожаряването на Райхстага.
Хитлер бе озадачен за няколко секунди, после устните му се изкривиха в усмивка.
— Ти си луд, Вили.
— Аз съм напълно сериозен.
— Да опожарим Райхстага!
— Помислете за това, майн фюрер — продължи Фирхаус почти шепнешком. — За всички германци това е най-свещената сграда в Германия. Точно сега комунистите имат най-силната партия в страната. Ако Райхстагът се запали и се обвинят комунистите за това, хората ще побеснеят. Достатъчно извинение, за да свалим тази партия веднъж и завинаги. След това концентрирайте вниманието върху Кафявата къща като ново седалище на правителството. Отървавате се от червените, създавате хаос в парламента…
— И да издам парламентарен указ и да поема всичко в ръцете си — добави Хитлер.