— Аз мисля, майн фюрер, че това до голяма степен ще зависи от вас.
Хитлер кимна, после закрачи обратно към прозореца. Далеч долу видя мерцедеса. Колата се изкачваше бързо, а зад нея се виеха облаци прах.
— O — каза той и потри ръце. — Актьорът пристигна.
— Чудесно — отвърна Фирхаус. — Представлението започва.
5.
— Хер Ингерсол! — Фирхаус посрещна актьора на външната врата. — Добре дошли в Орловото гнездо. Гърбавият професор втренчено се загледа в Ингерсол, който бе учудващо безразличен. Наистина студен човек. После покани актьора в голямото фоайе.
— Всъщност това ли е истинският Ингерсол, или е някой друг герой, създаден от вас? — попита той с усмивка.
— Може би не съществува истински Ингерсол — отговори актьорът, следвайки Фирхаус в главния вестибюл на вилата. Зад него вървяха двама прислужници с багажа му и пет тежки ролки с кинолента.
— O, вие сте донесли филма! — извика Фирхаус. — Чудесно. Фюрерът ще бъде много доволен. Той ви е предоставил стая срещу своята в северозападната част. Мисля, че изгледът ще ви се стори изумителен.
— Благодаря ви, професоре.
— Може да му благодарите лично. Той очаква да се срещне с вас.
— И кога ще стане това?
— Е, няма да чакате дълго. Фюрерът не обича да работи, когато е тук. Спи до късно, преглежда сутрешните новини и обикновено слиза около обяд.
— Хер професор, да занеса ли филма в прожекционната зала? — попита един от прислужниците.
— Извинете ме за момент, но искам да съм сигурен, че всичко ще бъде наред — каза Фирхаус на Ингерсол и тръгна с прислужниците. Ингерсол остана сам във вестибюла.
Бе впечатлен от чистотата във вилата. Дървените подове бяха излъскани до блясък и никъде не се виждаше прашинка. Някъде зачурулика канарче, после се присъедини друго, един качулат папагал им отвърна остро, после още един. Сякаш бе пълно с птици и чуруликането им се разнасяше из цялата къща. Ингерсол влезе в библиотеката и се загледа в рафтовете. Книгите бяха подвързани с кожа.
В трапезарията масата бе приготвена за вечеря. Ингерсол наслуки вдигна една чаша и се загледа в дъното й. Целият сервиз бе от фин порцелан; всички купички, чинийки и чаши бяха гравирани с инициалите на Хитлер и пречупен кръст. Бокалите и чаеният сервиз бяха от злато.
„Няма нищо банално във вкуса на фюрера.“
В стаите имаше няколко ценни картини, но една от тях веднага привлече погледа на Ингерсол. Беше почти в естествена големина и с рамка със златни листа.
Една скрита лампа хвърляше мека светлина върху платното. Рисунката бе на жена с лека блуза и розова рокля, цветовете бяха светли и ведри. „Изумителна жена, млада и изключително красива“ — помисли си той. От бледосините й очи се излъчваше обезоръжаваща невинност и все пак във високомерната извивка на брадичката й имаше подчертана самоувереност. Ингерсол се почувства възбуден от дяволитата й невинност. Казва поразителна комбинация, каква чувственост!
Коя беше тази жена, чието присъствие доминираше във вестибюла?
Изведнъж почувства, че някой го наблюдава. Огледа се, но нямаше никого. Вдигна глава към стълбището и за момент му се стори, че някой се движи в сенките. Обърна се и отново се загледа в портрета.
От върха на стълбището Хитлер, скрит в дълбоките сенки, гледаше Ингерсол и забеляза как актьорът бе хипнотично привлечен от рисунката.
„Виж как я гледа. Какъв копнеж има в погледа му.“
В очите му имаше сексуална жар и Ингерсол не правеше опит да я скрие. Хитлер, обхванат от моментен прилив на ревност, се обърна рязко и тръгна към приемната си. Влезе и седна на ръба на стола като курдисан, с юмрук притиснат към устата. Бореше се с непреодолимото чувство на копнеж, гняв и угризение.
Видя как Ингерсол гледа портрета и усети сексуалното влечение на актьора към жената. И той бе гледал тази картина със същия копнеж и същото желание, със същите порочни помисли.
Започна да трепери неконтролируемо. Първо започна да подскача коляното му, после се разтрепериха ръцете му. Той удари краката си с юмруци и глухо изстена от мъка. Успя да удържи сълзите на ярост, които пареха очите му. Времето бе излекувало необходимостта. Само обидата оставаше.
„Как се осмелява! Как се осмелява да ме предизвиква и унижава. Как се осмелява да ме ограбва по такъв начин.“
Това бе въпрос, който той си задаваше много пъти, откакто Гели Раубал се бе самоубила. Прислужницата й Ани Винтер бе намерила Гели с валтера на Хитлер, увит с пешкир и с дуло все още опряно върху гърдите й.
„Не мога да живея с твоята ярост и твоя гняв и понякога мисля, че е по-добре да съм мъртва.“
Бе го казвала много пъти и по различен начин, но той винаги й се бе присмивал.