Выбрать главу

Никога!

Ако не друго, поне щеше да убие този янки.

Двадесет и седем посегна към прасеца си, измъкна камата и когато Кигън скочи към него, замахна. Острието се вряза в бузата на Кигън, разпори я до очната кухина и се удари в черепа. Кигън изрева от болка, причерня му. Но той беше прекалено близо до целта, беше изминал прекалено дълъг път. Нямаше, не биваше да се провали. Болката беше нищо в сравнение с болката на Джени и болката на жертвите на Двадесет и седем. Кигън сграбчи китката на шпионина, изви я, чу как костта пукна… и камата падна. Той нанесе съкрушителен удар в лицето на Двадесет и седем, после още един и още един, докато немецът не падна и не се претърколи встрани. В светлината на мълниите Двадесет и седем видя Кигън да го гледа със здравото си око. Лицето му беше изкривено от омраза и ярост.

Двадесет и седем се оттласна от земята, замахна с крак и изрита Кигън в корема така, че му изкара въздуха и го отхвърли към стената. Кигън падна на колене. Двадесет и седем се приближаваше към него. Със замъглен поглед американецът видя блестящото острие на ножа в калта: дръжката беше само на сантиметри от ръката му. Стисна я и когато Двадесет и седем го сграбчи за рамото, замахна. Острието блесна и Кигън усети как се врязва в месо.

Siebenundzwandzig изпищя от болка и се люшна назад, стисна гърлото си, удари се в едно дърво и грохна в основата му. Кигън извади носната си кърпа и я притисна към пулсиращото си око. С мъка се изправи и погледна надолу към Siebenundzwandzig.

Болка раздираше тялото на Двадесет и седем; горещ огън пълзеше от гърлото му към пръстите на ръцете и краката. В нащърбената светлина на светкавиците той за пръв път видя врага си лице в лице. Опита се да извика, но гласните му струни бяха прерязани. Не можеше да диша. Солена кръв беше напълнила устата му. Целият се беше вцепенил.

Устата му мълчаливо се отвори в последния му опит поне с думи да изрази омразата си. Нищо не се получи.

Нацистът изви гръб към дървото, мъчейки се да си поеме дъх. Мъчителното му хриптене се задави в собствената му кръв. Краката му се мятаха в калта, после започнаха да треперят неудържимо и накрая се изпънаха. Той се вдърви и извика — едно сподавено, жалко, животинско скимтене. После падна настрани в калта.

Кигън погледна надолу към мъртвия си враг. Устата на Двадесет и седем зееше отворена. Дъждът плискаше върху изцъклените му очи. Кръв се стичаше в тъмните локви около лицето му. Кигън се олюля и се подпря на стената на тенискорта. За първи път през тези прекалено много години можеше да въздъхне с облекчение.

С мъка стигна до клуба и влезе залитайки в трапезарията. Напоената с кръв кърпа беше притисната към окото му, рамото му също беше прогизнало от кръв, ръката му все още стискаше здраво камата.

— Извикайте доктор — каза някой.

Кигън не се спря, а премина през обърканата тълпа и отиде до лейди Пенелоп Трейнър. Тя го погледна със страх. Той вдигна ръка и замахна. Камата се заби в масата и затрептя. Струйка размита кръв блестеше върху мокрото острие. Лейди Трейнър гледаше мрачно оръжието, гледаше свастиката и инициалите на СС — символите на изчезналата й мощ.

— Съжалявам, лейди Пенелоп — грубо каза Кигън. — Сватбата се отменя.

ЕПИЛОГ

АВСТРИЯ: 7 май 1945 г.

Джипът караше бързо по черния път към изгорелите останки на замъка и вдигаше облаци прах. Един американец в износено кожено яке с майорски златни листа на раменете и армейска офицерска шапка, килната към тила, седеше до шофьора. Нищо друго униформено нямаше върху него. Панталоните му бяха от кафяво рипсено кадифе, а ризата му от тъмносиня вълна. Черна превръзка покриваше дясното му око, под нея се подаваше тънък белег и минаваше през бузата му.

На задната седалка се беше облегнал един чернокос мъж с брада. Беше с тъмни работни панталони, черен пуловер и вълнен каскет. Пушката му лежеше небрежно върху коленете.

Покрай пътя имаше жалки останки от Третия райх. Изгорели немски танкове, служебни коли, един-два мотоциклета лежаха изоставени в канавките. Няколко уморени, но усмихнати войници, седнали покрай банкета, отдадоха вяло чест на майора с превръзка на окото, когато джипът премина.

Радиото беше включено на предаването за въоръжените сили. Водещият бърбореше възбудено от цял час и дори вече беше прегракнал.

— Точно така, чуйте всички, всичко свърши! Войната в Европа свърши. В два и четиридесет и една минути сутринта Германия безусловно се предаде. Запомнете този ден, момчета, това е Денят на Освобождението! Седми май, 1945 година, денят, в който спечелихме войната…